Опората ми чак до края,
във нея тя ще се крепи,
но само за момент, аз зная,
тя може да я разруши.
За болка, за тревога, за уплаха,
предаден съм със думи бързи
и пак оставам сиромаха,
тоз който рони черни сълзи!
Опора нямам, но не се предавам,
макар на колене да съм сега,
обичам силно, даже се раздавам,
и виждам пак една искра.
Проблясва лекичко в далечината,
не бърза, идвайки едва- едва,
но пак аз виждам красотата,
това надеждата била!