Мокри улици...
Есенен град...
Листопадът не спира...
Изстиват
с всеки паднал лист
мъртъв
у нас
чувства слепи,
преди да се сбъднат.
По стъклата
порои вода-
черно-синя
разплакана есен.
Полунощ е...
Заспива градът,
а в душата ми
болката влиза.
Не попита
дали съм сама,
настани се,
сама се почерпи.
Във кафето ми плува
муха,
а пък нейното
си е чисто.
Чаках теб,
но те няма...
Не знам
колко още
минути ще минат,
после час,
или два,
или три...
Закъсняваш отново,
любими...
А пък тя...
се усмихва.
Дори
в миг започва
да става чаровна.
Май обичам
да ме боли...
Тя не бърза
от мен да си тръгва.
Закъсняваш отново.
Да...зная-
имаш своите
важни
задачи-
ту е работа,
ту морски свят,
и мотори,
и други такива.
Но и аз днес
не падам от Марс.
Нямам нужда
от дълги тиради.
Почини си,
вечеряй...
Тогаз-
обади се...
Дано да ме има...