Дълго търсеше място във мен.
Луташе се из кръвта ми и полудявах.
В плътта ми затворен
дращеше като звяр пленен.
И те обичах, и те мразех.
Втвърдявах се и се втечнявах.
Бях и тиха река,
с висок слънчев бряг.
Бях и подивяло море
в черни нощи.
Удавях те в думи,
по-горчиви от мръсен сняг.
После лудо те исках...
Още... и още.
Ревнив и скучаещ,
несправедлив
и неразбран,
съпротивлявах ти се
неудържимо.
Бях пеперуда,
над главата ти дъждобран.
Молех се просто да те има.
Сега си в кръвта ми
като неин хемоглобин.
Дали те обичам
не се питам вече.
Укротена и нежна
като над пепелище дим,
разтварям се
в твоя вик неизречен.
Ти си всичко това,
което диша във мен,
моя втора,
природа несъвършена.
Няма нужда
от крясък в патетични слова.
Вече никога няма
да си отидеш от мене.
