Мъглата, която се стели в зори
като паяжина необяснима
разкъсва душата ми с нокти - игли.
Няма връщане - почти е зима.
По тихите улици скита нощта.
Скимти като куче Луната.
Тя влива в кръвта ми зелена тъга -
отрова до болка позната.
Не искам да гоня лъжливи химери,
не искам в плътта ми да плуват мъгли.
Ще търся надежда и знам ще намеря
с какво да излъжа студените дни.