Есента е моя сезон-
с дъждовните си коси,
с ясните следобеди хладни.
Събуждам се късно
(нощна птица съм си, нали?!).
За листопад е душата ми гладна.
Кленов лист, с пръстчета
от охра, оранж и цитрин
със зеленото се разделя и пада.
Махва за сбогом на небето.
На ревера ми нежно шепти
нещо, което ми разбива сърцето.
В скучаещото кобалтово небе
йероглифи на сбогуващи се птици.
Избледняват...Вече...
Далечният юг ще ги събере
в чашките на орхидеите-
някъде далече.
Есента е сезона,
в който винаги вали.
Търся нежността ти.Дали я има?
Ако е късно и повече не ме обичаш ти,
ще хвърля душата си на палача -
студената зима.
