Когато устните ти
се разтворят
и пръстите изпишат
небрежен поздрав
в небето на септември
повяхват бели калии
и ароматът им е
отровно-сладък
и зелен.
От него ли ме боли
глава
или от студените ти
чувства,
зле прикрити
под маската на безразличие?!
Точно в този час,навярно,
и Бог е роден.
Целувам въздуха,
потръпнал след думите
"Обичам те",
които в паяжините на утрото
се закачат и блестят -
сребристи капчици
росно неприличие,
в един нереален,
измислен,
само мой си свят.
Чакаш онзи миг,
когато покорна и нежна,
в сърцето ти ще легна сама,
но аз съм опърничаво
дете на свободата
и не вирея
в сянката на нощта.
Не ме докосвай!
Закриваш ми светлината.
По вените ми вилнее
неистово светъл ден.
Някъде в небето
зареяна е душата.
Без нея съм късче мрамор,
дъх на шедьовър,
от ръцете на скулптор
нероден.