По камъните в тази долина
танцуват сенки - непознати и първични.
Елегия от нежна светлина
превръща утрото в усещане различно.
По бяла риза идваш - слънцекос.
В усмивката ти гордо пее птича песен.
По утринни треви се ходи бос,
за да почувстваш тръпката от допир росен.
Ръката ти е тънкото платно
на кораб,кротко чакащ в пристан капитана.
Вземи ме и не питай пак - защо...
Да се отправим с теб далече в океана.
В мълчание ела. Не говори.
Целувай в устните ми пръските горчиви
на дивите,солените вълни.
Не позволявай в мен душата да изстива.
Вземи ме в някоя тропична нощ.
Люби ме дълго и мъчително. Гори ме.
С душа от камък, като с остър нож
срежи копнежа ми и после остави ме
на онзи бряг, на който ще крещя
от тишината на презрението твое.
Осъдена на горда самота.
Напълно твоя и без нищо вече мое.
Завръщаш се, когато ти решиш.
Ала какво от мене там ще те дочака?
Ти, моя болка и жесток фетиш,
извай от спомен алегория на мрака.