Излез от този
стягащ те пашкул!
Не си ли спомняш -
ти си пеперуда?
И красотата
сред душата ти шепти:
пусни ме, залинявам.
Във заблуда,
че там си защитена
ти мълчиш.
Но времето сгъстява се
и капе
от спомен - мед,
от есен -лепкав сок
по кожата на залеза -
приятел.
Крилата ти
са мигли на копнеж
и сладко пърхат
над очи небесни.
Небе- енигма.
Порив за летеж.
Да устоиш на мрака
не е лесно.
Пашкулът се втвърдява
и руши,
и като малка,
нежна Афродита
без пяна
и море
ще се родиш
в душа- планета
още неоткрита.
