Българска класика

[Vampire]

ДАВАШ ЛИ, ДАВАШ,
БАЛКАНДЖИ ЙОВО

Даваш ли, даваш балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
Отсякоха му и двете ръце,
та пак го питат и го разпитват:
- Даваш ли, даваш балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
Отсякоха му и двете нозе ,
та пак го питат и го разпитват:
- Даваш ли, даваш балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
Избодоха му и двете очи
и не го пита, нито разпитват,
току си зеха хубава Яна,
та я качиха на бърза коня
да я откарат долу в полето,
долу в полето, татарско село.
Яна Йовану тихом говори:
-Остани сбогом, брате Йоване!
-Хайде сос здраве, хубава Яно!
Очи си немам аз да те видя,
ръце си немам да те прегърна,
нозе си немам да те изпратя.
Йохан

Над мъртвата градинка вечерта
разпускаше коси от черен мрак.
Йохан открехна малките врата,
огледа уличната пустота
и в миг прекрачи дървения праг.

След него припна плачуща жена,
протегнала в ръцете си дете.
Но, озарен от бледата луна,
безшумно в тягостната тишина,
отмина той и всичко опусте.

По него дълго, дълго гледа тя,
далече впила поглед замечтан;
наоколо бе сънна пустота
и само прибледнелите уста
нашепваха едвам: "Йохан, Йохан!"

А над Берлин, потънал в ситен скреж
и лунни сребросинкави петна,
внезапно екна първия гърмеж
и ехото в безумний си летеж
раздра задрямалата тишина.

След него втори, трети... ето в миг
изтръпна в ужас снежния Берлин.
Нощта изпълни се с гърмеж и вик
и пламъкът изви червен език,
блестящ над покривите кат рубин...

На барикадата бе непознат
Йохан. И непознат остана той.
Прислонил се до старец белобрад,
излеко побледнял от остър хлад,
гърмеше с вихъра на кървав бой....

И труп до труп в мъртвешка хладнина
простират се, а бурята гърми;
по сини блузи алени петна,
в очите смръзнал вик и не в една
десница още пушката дими.

А недалеч, зад срещните стени,
картечниците блясват с огнен лик,
хусарите на шеметни вълни
промъкват се и залп след залп гърми
и вие се Смъртта в размах велик...
 
На барикадата Йохан е сам.
В предсмъртен стон старикът белобрад,
оплискан с кръв, повдига се едвам.
Съзрял хусарите през дим и плам,
крещи, издъхвайки: "Назад! Назад!"

А стиснал карабината в ръце,
Йохан ги среща с гръм и ги зове:
"Елате вий, аз с каменно лице
ще срещна щика в своето сърце!
Елате вий, престъпни синове!

Безумци! Всяка капка кръв пред вас
ще бликне нови хиляди борци!
Веч бий дванайсетият кобен час
и ще сразим престъпната ви власт!
Елате вий! Елате, подлеци!"

А от веригите хусар един
тогаз просъска гневно с глас пиян:
"Млъкни! Ръцете горе, рабски син!"
Но, величав кат някой исполин,
"Челата горе!" – викна му Йохан.

Задружен гръм изпрати му ответ.
Той грохна до старика белобрад.
Хусарите се втурнаха напред.
Един от тях се взря в лика му блед
и пръсна черепа му с приклад.
 
А тънеше Берлин в мъгла и скреж
и бликаше предутрен синкав здрач.
И в бедна хижа, в ужас и копнеж
една жена при всеки глух гърмеж
избухваше в несдържан горък плач.
 
И стиснала детенцето си, тя
все чакаше със поглед замечтан.
Навън цареше смъртна пустота
и глухо прибледнелите уста
през плач нашепваха: "Йохан! Йохан!"

[ranenia skorpion]

            Утро в Сливен



Стъпките ми будят тротоара
тази сутрин в тебе, бащин град.
Аз съм с половин век по-стара.
Ти си с половин век днес по-млад.


Гледам с зеници разширени -
да позная стария квартал.
А дали той ще познае в мене
малкото момиче с аления шал ?


Улицата съща - но не съща.
Уж на мястото съм -а не съм:
тук няма я дядовата къща
срад тревясалия калдъръм.


Няма я онази порта...
с изковано чукче и халка,
старата кайсия - над дувара
да ми махне с чакаща ръка.


Дядовата къща в паметта ми
само днес живее - спомен тих.
За да не изчезне със смъртта ми,
нека да остане в моя стих.


А блестят тук в слънце нови сгради
и шуми в тях нов и буен свят.
Не,не спираите се ,хора млади -
аз съм само пътник непознат...


И отекват пак по тротоара
стъпките ми в тебе бащин град.
Но не се усещам вече стара,
като виждам тебе нов и млад.



26. 04 .1963

Въпреки че не съм от Сливен това е едно от любимите ми стихотворения на  Елисавета Багряна...
   

[repi-s-lychec]

I
... И там, на тоя бряг пустинен,
от вечните води и милван, и терзан,
на вярна стража спрян, един чертог старинен,
един чертог зловещ виши безгласен стан.

В градините, мечта несмела замечтани,
трепти на страх и скръб отровната роса
и в мъртвата вода на мъртвите фонтани
оглеждат своя сън безсънни дървеса.

Стени и сводове спокойна тлен прояжда,
мъх, ситни нокти впил, колоните гнети,
и никой ведър час там радост не обажда,
че никой сребрен рог там празник не вести.

Понявга само в сън безсилен лъх повява,
и в трепета болнав на мигом сепнат стон
проеква тъмна жал по девствената слава
на някой овдовял и обезславен трон...

II
Кой изхлипа в пустошта
на замлъкналите зали?
Тишината ли пожали
свойта пръвна яснота?
Кой на кулата възлезна
и с копнеж ръце простре
към притихналата бездна
на неверното море?
Кой в градината стаи
дъх под черните заслони?
- Своя бряг луната гони
и безмълвие струи...

III
С болката на прималняло цвете
в пазвите на ранна хладина,
ден и нощ аз питам ветровете
и неверната луна:
странници, от път неуморени,
зрящи неизгледни далнини,
не узнахте ли дали над мене
нявга пак ще прозвъни
светлий глас на оня цар далечен,
който след притихнала тъга
в сън ми се яви и ми обрече
неизведени блага,
неизведени блага в страните,
дето ек пресреща всеки зов
и с венци  нетленна пролет кити
всяка радост и любов.
Той склони над мен усмивка тиха,
но едва десница ми простря,
зли тъми ревниво го прикриха
в свойте ледени недра.
И дочух аз ласкав глас: бъди ми
вярна - и при теб в уречен час,
минал през моря неизбродими,
пак ще се завърна аз!
Де е той? - Аз чакам оттогава,
аз горя в пожар неугасим -
ту искра сърце ми озарява,
ту мрачи го мътен дим -
и кога в очи ми той възлезне,
мойта скръб безпаметно се рве
в бездните на сладости възмездни,
дето я Грехът зове.

IV
- "Витае трета нощ над водната пустиня
и мрачните скали отекват странен тътен,
за прилив иде час, а ти все бдиш, царкиньо,
и твоят взор гори, от сластен дим помътен.

Дойди и разстели коса дълбокорунна
на мойте колена - привел чело над тебе,
аз кротко ще пристъпя със лютна среброструнна
великата ти скръб пред незаслужен жребий.

Загледано към нас през сплетените клони,
небето ще разкрий предвечната си слава
и твоята звезда несетно ще отрони
то в тихото море на тихата забрава.

Чуй горката молба на своя паж, царкиньо,
отпада дивен взор, от сластен дим помътен -
витае трета нощ над водната пустиня,
а мрачните скали отекват странен тътен."

V
И когато завърши тринощното бдение,
и умора прекърши лилейна снага,
час безумен настава за черни падения,
че потърсва забрава надвластна тъга.

Снела скъпия пояс на румена девственост,
тя пристъпя несвоя, с безтрепетен взор
из чертога заспал и нелепо тържествена
слиза в мрачните зали на мрачен позор.

Тя жаднее - и в мрака, под сводове каменни,
дето властно я чака препълнен потир,
гръд обнажила, броди и в пориви пламенни
рой презрени нероди привиква на пир.

Като мухи зловонни над блатните пясъци
из притулни притони стълпяват се те,
кръвно вино подклажда нестройните крясъци
и греховната жажда неспирно расте.

Утолено догаря тринощно страдание,
че прегръдки разтваря тя с огнена лъст -
през очите й греят тревожни сияния,
но ликува над нея наситена Мъст.

VI
Бурята стръвно изхвръкна
из свойте подводни гнезда,
едва затрептяла звезда
в облаци черни помръкна -
пламък и гръм небеса разлюляха...
- Аз пих сладостта на упойни треви...
"Плаха царкиньо, заспи, забрави -
                                          заспи, забрави!"

Бурята огнено жали
над тебе и твоя позор,
не чуваш ли в хиляден хор
мощни  вълни заридали -
ридаят те с твоята мъка несдържна...
- Аз пих сладостта на упойни треви
и мракът чрез мен светлините надви...
"Тъжна царкиньо, заспи, забрави -
                                          заспи, забрави!"

Бяла вълна ще отмие
следите на черната сласт -
и нова, неведома власт -
и нова, неведома власт
утринна шир ще открие
пред взора на твоята бодрост победна...
- Не чакам ни мир, ни утеха, уви!
"Бедна царкиньо, аз плача - заспи, забрави, -
                                                заспи, забрави!"
 

VII
В предели потайни, в чертог запустял -
      сянка на смъртна печал.
Там плаха царкиня от здрач до зори
      в плахи надежди гори.
Оглежда се трепетно в нейния взор
      морски безбрежен простор
и в него проблясват през тънка мъгла
      мачти и стройни весла.

VIII
Денят издига златен щит
над умирените води.
Тъмите слънце победи
и с много сълзи е отмит
позорний спомен в морна памят...

Как властно погледа примамят
безбрежни морски ширини
и в безметежна яснота
потръпват волните вълни -
о, как е светло след скръбта,
която в буря се изплака!

С невинен смях сърцето чака
дори и смътния мираж
на бели корабни платна,
които в синя далнина
ще зърне влюбения паж
и вест желана ще прошъпне...
Царкинята в надежди тръпне!...

IX
И ето - отново три деня в растяща тревога
безцелно изнизваха своите болни лъчи,
и ето - отново над нея, печална и строга,
последната нощ се надвеси...
- Морето мълчи.
О, радост жадувана, радост сънувана, де си?
- Морето бездушно мълчи.

Умора надмогва безсилните свилни ресници,
дим мътен пребулва изгрели за радост очи
и смъртно встревожени вечерни птици
пищят пред незрими завеси...
- Морето мълчи.
О, смърт усмирителна, смърт утешителна, де си?
- Морето бездушно мълчи.
 

Х
Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.
Назрели за греха, кънтят греховни бездни,
витае трета нощ над водната пустиня
и блудна мрачина гаси венците звездни.

("Легенда за разблудната царкиня", Димчо Дебелянов)

[^STREET_BOY^]

На мен най-много ми харесват стихотворенията на Иван Вазов и Христо Ботев

[SnowQueen]

Бенковски


Планината пуста. Дивота и сън е.

Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;

в пустинята влада някой гробен дух.

Небосводът гледа уплашен и глух.

Лесовете черни, накрай кръгозорът

мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът

орел един плува, бавно се върти

над някоя мърша, що му дъх прати;

по скалите зеят страшни пукнатини;

затулени с храсти - легла на гадини;

сипеи безродни, плешиви бърда,

стръмнини без дръвье, реки без вода

душата измъчват и плашат окото.

 

Из един там глух дол, обрасъл с глогина,

сега върви тихо някаква дружина.

Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!

Бенковски я води в пустинята там;

героят, юнакът с мисъл на челото,

на подвига знаме, душа на делото,

човекът, що даде фаталния знак

и цял народ смело тикна с своя крак

желязната вволя, железните сили,

могъщото слово, що слабий окрили,

гласът, който каза: "Вървете! Да мрем!

Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!"

И ние трептяхме пред тоя глас мощен,

пред тоя демон таен, призрак полунощен,

който произнесе страшните слова...

 

Той сега вървеше с клюмнала глава.

Другарите му верни, разбити и пршни,

мязаха на мощи и на сенки страшни,

седемдесет бяха, четирма са днес.

Другите паднаха: едни в боя с чест,

други в плен срамотен, други пък бегаха,

от тяхната участ кат се убояха.

Тъжно те вървяха в заглъхналий мир

по пясъка ситни, из дивния шир,

с пушки без патрони, и скрака без сила;

всяка кост се клати, боли всяка жила;

подвигът е труден, пътят е свиреп.

Петнадесет дена без отдих, без хлеб

скитат се в горите, борят се с тиранът,

с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,

често мисъл мрачна дохожда им тям.

Но бълзо изчезва; Бенковски е там.

Бенковски ги пази мълчалив и страшен;

в бедите поддръжка и пример всегдашен;

тоя държи, не охка, тоя е само блед,

и гледа на изток, и води ги дмело,

и бурно се бърчи бледното му чело.

В глава му се блъскат мисли цял пояк

и кроежи тъмни, и лучи, имрак,

и ярост отровна кипи му в гърдите

за толкоз нещастья, надежди разбити,

за толкова жъртви и вяра, и труд,

отишли на вятър под натиска лют!

И бунтът пред него като облак чуден

фърчи кат от някой ураган прокуден.

 

Накъде отиват?... Изведнъж гръм

раздаде се от ближния хлъм.

 

Кат снопове падат трима другари.

Кръв димеща, топла пясъка прошари.

Пушекът се пръсна и гръмът мина,

кат напълни с екот цяла планина.

Потерята скокна от свойта пусия

и шумно изкряска - смелост уловия:

тя видя един прав и то кървав, сам!

Двайсет пушки мерят изново насам,

готови куршуми и огън да храчат.

"Предай се, разбойник!" - извика водачът,

и сганта внезапно загради отвръст

сетний неприятел със жажда за мъст,

със радост свирепа, с увереност дива,

че веч държи здраво плячката си жива.

 

Тогава ранений прав, трепетен, див,

с поглед безнадежден, почти горделив,

с пет рани в снагата, при прагът на гроба,

кат не щя да падне, както падна роба,

гръмна се вчелото и сред гъстий дим

падна мъртъв, хладен и непобедим!

 

И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари,

пристъпи зачуден с хищни си другари

към таз жъртва силна, към тоз горд юнак,

който му избегна с такъв славен бяг,

погледна чело му, с топла кръв покрито,

и очи му страшни, вперени сърдито,

и ръка му, взела револвера с мощ,

като че се готви зарад битка йощ,

и уста му бледни, открити към свода

като че ще винат: смърт или свобода!

И усети почит и трепет, и студ,

и викна уплашен: "Кой е тоя луд!"

Но всички мълчаха. Тогаз от земята

един труп пошавна, отвори устата,

пробуден от сила тайна, непозната,

и с глас издихающ, кат ръка простря,

"Бенковски!" продума и тихо умря.

[SnowQueen]

Каблешков



Няколко месеца как е ралото паднало от ръцете им. Предаността към огнището, връзките на челядта, прелестите на тихия селски живот, сладките думи на любовниците: любовта към отечеството замести всичко. Те живеят само за него. Българио, хвърли своето презрение на хулителите, които разгласяват, че ти можеш да отхранваш само роби. Сърцето на тия роби бие с със силата на петвековните ти теглила!...
"Отечество" - К. Величков


 

 

О, Каблешков бедни!

        Тоз народ поробен

дa мисли за слава не беше способeн;

игото тежеше на неговий врат,

без да предизвика гордия му яд.

Той беше спокоен. С позор на челото

безропотно, хладно живейше в теглото.

Яремът му беше и родствен, и мил,

понеже се беше със него родил;

от люлката с него в живота бе тръгнал

и на труда беше като вол обръгнал.

Народът бе мирен и почти засмян,

сред робството тежко ходеше пиян,

защото теглото - и то е пиянство

и прави по-мило злото окаянство,

и разумът мъти на простий народ,

и държи го в дрямка, и прави го скот.

Той ядеше, пийше, жнеше по Петровден,

срещаше Великден, чакаше Гергьовден,

по Коледа весел колеше прасето...

 

А мъките бяха страшни под небето!

Тираните бесни върлуваха веч.

Полята пищяха от техния меч,

всеки ден от кърви невинни залети,

всеки ден злодейства - хабери проклети:

тук обран търговец, друг - ранили зле,

там орача кървав в нивата нашле -

някой баща беден на седем дечица -

днес пламнала плевня, утре воденица!

Обири и дъждья, грабеж, произвол!

Сюрмахът без стряха, орачът без вол

остаяха. Турчин беснееше, гладен,

властта беше глуха и съдът продаден.

И нищо по-друго. Робът беше як,

игото влачил е, ще го влачи пак.

И никоя съвест не трепваше гнявно

против туй живене и мране безславно.

И слово свободно и надеждна реч

до никой слух робски не стигаше веч.

 

Левски бе угаснал преди три години.

 

И народът спеше. Небесата сини

блещяха със трепет над робския край

и питаха бога: "Докога ще трай

таз земя в теглото и рабските звънци

позорно ще дрънкат и нашето слънце

да свети над нея, а да гледа мрак?

Докога ще дремят, о, господи благ?"

Така те мълвяха в пространството чудно.

А народът спеше, спеше непробудно.

 

Каблешков избухна една вечер тук

и разклати всичко като тръбен звук.

Делото се почна и думата падна

на земя из тайно за свобода гладна.

Дух един потаен навред профърча

и всякоя възраст, пол, класа, душа,

размърда, разбуди като гора спяща,

що тихият вятър внезапно разклаща.

Някой твар незнаен смъкна се тогаз,

сърцата стеснени сетиха завчас,

че стават големи и тупат по-силно

от някакво чувство велико, умилно;

и рабското иго стана изведнъж

несносно и страшно. - Всякой стана мъж!

Идеята бърже поникна, порасна

и като от изток зората прекрасна

облада душите с новия си жар...

Всякой беше бодър: як, слаб, млад и стар,

богатий и бедний под покрива сламен -

всичките горяха от същия пламен

и бързаха нещо да направят там.

От толкоз търпенье усетиха срам.

 

Всичко кипеше. Великото слово

на сърцата даде биене по-ново,

прежната апатйя и хладност, и сън

сега бяха треска, живот и огън.

Усилия, мисли, желания скрити,

към една се точка упътиха всите,

и преображенье внезапно стана,

и бащата смаен сина не узна.

Младежът забрави шума, веселбите

и фана да дири места по-закрити

за срещи потайни... И простий чизмар

въз стола четеше вестника със жар,

със глава подпряна, с изпуснато шило,

и друг път сърце му не бе така било.

И скромний учител във своя урок

фана да загатва за "тиранин жесток".

и речта "свобода" да повтаря често.

И всяко сърце и време, и место

духът на борбата изпълваше веч.

За друго тогава не ставаше реч.

Враждите престанаха и любов безкрайна

свърза в едно всички кат велика тайна;

всякой бе приятел, всякой беше брат.

Забравиха всичко, щото бе отзад:

зависти, раздори и минало мрачно;

като чрез слияне свещено и брачно,

всички се сдушиха и със веселба

решиха се вече за смърт, за борба.

Едно дело общо, едничка цел свята

вдъхваше душите, сгряваше сърцата.

Въодушевленье нечуто завчас

смая всеки разум, упи всяка свяст!

Народът живейше със чувство само.

Свободата беше пленила ума му.

Той се бе усетил изведнъж голям

и готов за бунта, и храбър, и сам;

и колосът турски с грамадна си сила

бе за него нищо - империя гнила -

способна да рухне при първия крак...

И тъмна надежда, и сладостен мрак

затуляха всичко - бъдещето бурно

се криеше още в небе лазурно,

явен беше само един идеал

от мечти и светлост образуван цял.

И всичко се друго губеше в мъглата...

Лудостта владейше, умът и главата

от другаде потик приимаха веч.

Борбата бе близко, близкото далеч...

Очите с очите се срещаха скришно

и да се разбират словото бе лишно.

Тайната бе обща, мракът и нощта

свидетели бяха на много неща;

и кат някой демон подземен и мощен

чукът на ковача не спираше нощем:

желязото меко из светлия жар

излизаше утром на лъскав ханджар;

младите крояха опинци хайдушки,

продаваха всичко, купуваха пушки,

търговците бледи в застоя голям

оловото само продаваха там!

И в избите скришом със шъпот и с глуми

младите хлапаци леяха куршуми.

Булките печаха пексемед тогаз.

Селяните хитри стягаха без глас

черешовий дънер с обръчи железни

и гледаха важно, мислейки се трезни...

И върху гергьофа балканският лев

излазяше златен и зенал за рев.

И с тез сили малки, и с тез средства смешни,

и с тез глави руси, и с тез пръсти нежни,

и с тоз възторг луди, и с тоз дребен стан

искаха да бутнат страшний великан!

 

И в няколко дена тайно и полека

народът порасте на няколко века!

 

[SnowQueen]

Опълченците на Шипка



11 август 1877

 

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде на връх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторйя кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

 

О, Шипка!

 

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: "Търчете! Тамо са раите!"

И ордите тръгват с викове сърдити,

и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

Насипи налитат и падат, и мрат; -

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаен, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всички нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: "Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!"

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва - гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

"България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!"

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,

всяко нещо - удар, всяка душа - плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

"Грабайте телата!" някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч...

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки...

Йоще миг - ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

...........................

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

[SnowQueen]

Към брата си


Тежко, брате, се живее

между глупци неразбрани;

душата ми в огън тлее,

сърцето ми в люти рани.

 

Отечество мило любя,

неговият завет пазя;

но себе си, брате, губя,

тия глупци като мразя.

 

Мечти мрачни, мисли бурни

са разпалили душа млада;

ах, ръка си кой ще турне

на туй сърце, дето страда?

 

Никой, никой! То не знае

нито радост, ни свобода;

а безумно как играе

в отзив на плач из народа!

 

Често, брате, скришом плача

над народен гроб печален;

но, кажи ми, що да тача

в тоя мъртъв свят коварен?

 

Нищо, нищо! Отзив няма

на глас искрен, благороден,

пък и твойта й душа няма

на глас божий - плач народен!

[SnowQueen]

На прощаване в 1868 г.


Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина -

да ходим да се скитаме

немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина,

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да правя,

кат си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:

там, дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал,

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с онази тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше,

там дето баща и братя

черни чернеят за мене!...

Ах, мале - майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя,

за него ще се заловя,

пък... каквото сабя покаже

и честта, майко, юнашка!

А ти, 'га чуеш, майнольо,

че куршум пропей над село

и момци вече наскачат,

ти излез, майко - питай ги,

де ти е чедо остало?

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан,

и тогаз, майко, не плачи,

нито пък слушай хората,

дето ще кажат за мене

"Нехранимайка излезе", -

но иди, майко, у дома

и с сърце сичко разкажи

на мойте братя невръстни,

да помнят и те да знаят,

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя,

сюрмашко тегло да гледа!

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

земята, майко, черната!

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята,

и дето срещнат душманин

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват...

Ако ли, майко, не можеш

от милост и туй да сториш,

то 'га се сберат момите

пред нази, майко, на хоро

и дойдат мойте връстници

и скръбно либе с другарки,

ти излез, майко, послушай

със мойте братя невръстни

моята песен юнашка -

защо и как съм загинал

и какви думи издумал

пред смъртта си и пред дружина...

Тъжно щеш, майко, да гледаш

и на туй хоро весело,

и като срещнеш погледът

на мойто либе хубаво,

дълбоко ще ми въздъхнат

две сърца мили за мене -

нейното, майко, и твойто!

И две щат сълзи да капнат

на стари гърди и млади...

Но туй щат братя да видят

и кога, майко, пораснат,

като брата си ще станат -

силно да любят и мразят...

Ако ли, мале, майноле,

жив и здрав стигна до село,

жив и здрав с байряк във ръка,

под байряк лични юнаци,

напети в дрехи войнишки,

с левове златни на чело,

с иглянки пушки на рамо

и с саби-змии на кръстът,

о, тогаз, майко юнашка!

О, либе мило, хубаво!

Берете цветя в градина,

късайте бръшлян и здравец,

плетете венци и китки

да кичим глави и пушки!

И тогаз с венец и китка

ти, майко, ела при мене,

ела ме, майко прегърни

и в красно чело целуни -

красно, с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка!

А аз ще либе прегърна

с кървава ръка през рамо,

да чуй то сърце юнашко,

как тупа сърце, играе;

плачът му да спра с целувка,

сълзи му с уста да глътна...

Пък тогаз... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина...

Но... стига ми тая награда -

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

 

[SnowQueen]

ИНТИМНО
Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм тво, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вужда буца пръст -
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…

[SnowQueen]

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

[Angel Soul]

Ах, че не ми е подръка любовната лирика на Яворов!

Ако някой намери "Сенки", "На Лора", "Две очи" и "Пръстен с опал" и не го мързи да ги пусне тук, ще бъда безкрайно благодарна! Много обичам тези стихотворения, но за съжаление силната памет не е сред качествата ми [намиг]

[SnowQueen]

ето за теб angel soul:
Сенки


На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени

две тъмни сенки: там зад бялата завеса,

де лампата гори, в поле от светлина,

две сенки на нощта... Сами една пред друга,

сами една за друга в жажда и притома,

там - сянката на мъж и сянка на жена.

 

Мъчително глава се към глава навежда, -

те няма да се чуят: искат и не могат.

Те шепнат може би - от що се те боят?

Напрегнато ръце се към ръце протягат

и пак се не докосват! Искат и не могат...

И пак, един пред друг, един за друг стоят.

 

Те шепнат може би, но може би и викат,

но може би крещят; - те няма да се чуят,

две сенки на нощта, през толкоз светлина...

Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,

сами една за друга в жажда и притома,

те - сянката на мъж и сянка на жена!

[SnowQueen]

"на лора" и "две хубави очи" ги има в по-горните побликации
Пръстен с опал


Мечтата ти е очарована робиня

на моята душа, която те зове;

ще дойдеш ти накрай световната пустиня,

отсам преградни бездни, върхове.

 

Кристално чиста, като висините сини,

намериха те спяща жаждащи мечти, -

в съня на твоите шестнадесет години

душа те възжела и похити.

 

На бездни, върхове, неведоми пространства

мечтата ти лети-прелита в бодър сън -

и чуя аз, в нощта на тъмни окаянства,

спасителния предразсветен звън.

 

Ще дойдеш ти, заря-невинност всепобедна,

в одеждата на своя ароматен свян

и то ще бъде час на изповед-последна,

сияние в един вълшебен блян.

 

Душата ми над тебе бисер ще поръси,

че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май.

И ние ще горим унесени в съня си -

и като дим в небето ще намерим край.

[Angel Soul]

Благодарности, SnowQueen !!! [евала]