Автор Тема: Българска класика  (Прочетена 44885 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Magic`Green`eyes

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2392
  • Пол: Жена
Българска класика
« Отговор #105 -: Май 07, 2006, 12:05:53 pm »
Желязото и нежността
  Веселин Ханчев

Разпънат бях
между желязото и нежността.

Железни хора
идваха при мен и ме съветваха:
- Стани железен.
Постави в очите си две капки от олово.
Превърни езикът си в кама.
Протягай не ръце,
а чукове към хората.
Затваряй се като врата на каса.
Издигни железен дом
и постави между стените му
железни птици,
думи
и цветя.
Изстивай,
вкоравявай се,
тежи над всичко покрай теб,
за да си винаги неуязвим.
А аз бях слаб.
Незащитени бяха моите ръце
с окови.
Бях с прозрачни мисли
и нетрайна плът
изложен винаги на удари,
на ласки,
на грабежи,
на съмнения,
на милост.
Бях така несъвършен,
че преминаваха през мен
слънца и мълнии,
така открит,
че никога желязото
не можеше да стигне до сърцето ми
освен куркуш.
Бях много слаб.
- Идете си железни хора - шепнех аз.

Но те не си отиваха.
Те бяха много силни.
Искаха да ме спасят от слабостта ми.
Бавно приближаваха към мен,
улавяха ръцете ми
и нежно г пречупваха,
с любов ме смазаха
върху гърдите си,
доброжелателно ме тъпчеха
и ме превиваха
под себе си.

А аз се гърчех в техните прегръдки,
аз замръзвах от милувките им,
аз крещях.
Болеше ме.
И по лицето им течаха сълзи.
Не видях
кога една сълза,
попаднала на тяхното излъскано желязо,
бе направила
ръжда.


Неактивен Magic`Green`eyes

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2392
  • Пол: Жена
Българска класика
« Отговор #106 -: Май 07, 2006, 14:38:04 pm »
... Защото те обичам
  Давид Овадия

Защото те обичам,
затуй си ти красива
и другите те гледат
със поглед възхитен.
Защото те обичам,
затуй оставаш млада,
без бръчки под очите,
без косъм посребрен.

Защото те обичам,
затуй си ти красива!
Но не бъди надменна
и хитра не бъди!
Умре ли любовта ми,
презре ли те сърцето,
за миг ще остарееш
и погрознееш ти!

Неактивен Magic`Green`eyes

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2392
  • Пол: Жена
Българска класика
« Отговор #107 -: Май 07, 2006, 14:46:55 pm »
Усмивката
  Лъчезар Станчев

Не знае никой преди колко века
разбудила е тя човешкото в човека.
Но трува ми се - в нощ студена
от майчина целувка е родена.
И днес на твойте устни тя цъфти,
усмихнеш ли се - хубава си ти!

Усмивката. Тя води двама млади
към върхове и звездопади.
Усмивката! Със свойта нишка лека
човека тя привързва към човека.
Една-едничка груба дума
разкъсва нишката. Тогава
усмивката - снежинка - се стопява.

Тя с пролетта цъфти, а зиме
                                           прецъфтява
и често се покрива с пепел като жар.
За равни тя е, не - за роб и господар.
Не бива без усмивка дом да има,
без нея по света ще бъде вечна зима.

Щастлив ли си, изпълнен ли си с вяра,
пази усмивката да не умре!
Усмивка нека грее вред България
като спокойно слънчево море.

Усмивката да върнем! Да спасим света
с усмивката на радостта.
Човешката усмивка на доверие, която
не се купува даже и със злато!

Неактивен Ti_znae6_koi

  • Новак
  • *
  • Публикации: 13
  • Пол: Мъж
  • I Believe I Can Fly
Българска класика
« Отговор #108 -: Май 20, 2006, 17:11:40 pm »
Ще бъдеш в бяло


Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина

и като ангел в бяло облекло...

А мисля днес; света прогнил от зло

не е, щом той е твоята родина.

И ето усъмних се най-подир

в невярата тревожна - искам мир.

 

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,

загледан в две залюбени очи,

и тих ще пия техните лъчи, -

ще пия светлина, лечебни глътки.

И пак ще се обърна просветлен

света да видя цял при ярък ден.

 

И нека съсипни се той окаже!

(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,

залутан из среднощни тъмнини?)

Аз бих намерил и тогава даже

обломки, от които да създам

нов свят за двама ни, и свят, и храм.

 
П.К. Яворов             
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!

Неактивен Dj0nKa7a

  • Начинаещ
  • **
  • Публикации: 120
  • Пол: Жена
Re: Любими стихове - такива от които дъхът ти спира
« Отговор #109 -: Май 20, 2006, 22:16:34 pm »
Иван Вазов



(разказ от едно дете)


 
От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

 

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

 

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

 

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

 

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

 

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

 

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

 
Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

 


Пловдив, 1881
 [reevvv] [reevvv] [reevvv]
Когато някой си отива,
           и нямаш сили да го спреш,
  когато виждаш, една любов умира, но ти не можеш
           с нея да умреш, разбираш, че живота е
  измама, че си обичала, а обич няма, че споменът
           е болка остаряла, че си била щастлива , но
  не си разбрала!

Неактивен EvIcHkA

  • Експерт
  • *****
  • Публикации: 736
  • Пол: Жена
  • ﮩ Rain of feelings... ﮩ
Българска класика
« Отговор #110 -: Юни 09, 2006, 04:45:33 am »
Пътека

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на устата
светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява се сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка и ето го края!
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мен ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее
и най-близкото става далечно!


Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крие удари груби.
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори... догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти... прецъфтява,
туй, което се ражда - умира!

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

Догорелият ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на устата
светозарната сребърна пяна...

                              Пеньо Пенев

Много любимо мое стихотворение...  [heart__]

Вяра. Мечти. Надявам се. Чужда. Отлитам. Отдалечавам се. Без крила...

Неактивен elanmorin

  • Начинаещ
  • **
  • Публикации: 94
Българска класика
« Отговор #111 -: Юни 16, 2006, 21:43:30 pm »
С дъжда

От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен,
съзира ме, заглежда се във мен,
с езици хладни близва ми лицето.

Той ту се свива в локва пред нозете,
треперещ като коте от вода,
ту бяла електрическа звезда
във него се оглежда като цвете.

Заслушвам се и чувам как над мене
със капки черни като вишнев сок
той удря по циментовия блок
и нещо му говори със звънтене.

Във тази нощ сама съм в тъмнината,
но нищо не навява самота,
защото е изкуство под дъжда
да можеш да говориш със водата.

Петя Дубарова
аз

Неактивен sharlota

  • Новак
  • *
  • Публикации: 2
Българска класика
« Отговор #112 -: Юни 20, 2006, 12:11:41 pm »
Когато те измислих се уплаших !
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен - силния да победи !
Когато те измислих, цял изтръпнах :
не сън - жена родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина !
Когато те измислих се побърках :
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила !
Грабежът ти бе страшен, но свещен
мъжът е в най-голямата си сила
когато е от слабост победен.

           Дамян Дамянов

Неактивен Ti_znae6_koi

  • Новак
  • *
  • Публикации: 13
  • Пол: Мъж
  • I Believe I Can Fly
Българска класика
« Отговор #113 -: Юни 25, 2006, 12:47:19 pm »
ПОМНИШ ли, помниш ли тихия двор,
тихия двор в белоцветните вишни -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!


Помниш ли, помниш ли тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!


Д. Дебелянов
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!

Неактивен {dulgokoska}

  • Гений
  • ****
  • Публикации: 8771
  • Пол: Жена
  • Няма нищо по-голямо от малките неща.
    • `Квiти в волоссi`
Българска класика
« Отговор #114 -: Юни 30, 2006, 14:35:31 pm »
Братчетата на Гаврош


Ти целия скован от злоба си,

о шумен и разблуден град,

и твойте електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят!

 

Че всяка вечер теменужена

ти виждаш бедните деца

и обидата незаслужена

по изнурените лица.

 

Съдбата рано ги излъгала,

живота сграбчил ги отвред

и ето ги: стоят на ъгъла,

с прихлупен до очи каскет.

 

Какво им даваш от разкоша си

ти - толкоз щедър към едни,

а към бездомните Гаврошовци

жесток от ранни младини?

 

Пред твоите витрини блескави

накуп застават често те

и колко скръб в очите трескави,

и колко мъка се чете!


 

Но тръгват си те пак одрипани,

с въздишки плахи на уста,

а тез витрини са обсипани

с безброй жадувани неща...

 

Ти целия скован от злоба си,

о шумен и разблуден град,

и твойте електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят!

                   Христо Смирненски
"- Как ты с ним справляешься?
- Я его люблю."


Неактивен {dulgokoska}

  • Гений
  • ****
  • Публикации: 8771
  • Пол: Жена
  • Няма нищо по-голямо от малките неща.
    • `Квiти в волоссi`
Българска класика
« Отговор #115 -: Юни 30, 2006, 14:38:24 pm »
Цветарка


Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

 

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

хиляди души разбити – глъхне празничния град

и под лунно наметало с шепот странен той разказва

повестите безутешни на вседневен маскарад.

 

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

 

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка

между масите пристъпя и предлага плахо тя:

златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка

и усмивката смирена по рубинени уста.

 

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.


 

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,

гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,

понесат се нависоко волнокрили, смели, горди

и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

 

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва

светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,

а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва

хиляди души разбити – дебне каменния град.

                                  Христо Смирненски
"- Как ты с ним справляешься?
- Я его люблю."


Неактивен {dulgokoska}

  • Гений
  • ****
  • Публикации: 8771
  • Пол: Жена
  • Няма нищо по-голямо от малките неща.
    • `Квiти в волоссi`
Българска класика
« Отговор #116 -: Юни 30, 2006, 14:40:49 pm »
Рози

Злокобни сенки в пътища неради,
отминати, далеч остават те -
и ден из ден, с по-светли изненади
на щастието приливът расте.

Кристалното небе на любовта ни,
знам, няма бурята да помрачи
и кът един дори не ще остане
в сърце ми, непрепълнен със лъчи.

В градини пролет радостна полъхна -
слана и преспи ли ще ги смутят? -
Възкръсна моя ден, нощта издъхна
и розите цъфтят, цъфтят, цъфтят.

                         Димчо Дебелянов
"- Как ты с ним справляешься?
- Я его люблю."


Неактивен {dulgokoska}

  • Гений
  • ****
  • Публикации: 8771
  • Пол: Жена
  • Няма нищо по-голямо от малките неща.
    • `Квiти в волоссi`
Българска класика
« Отговор #117 -: Юни 30, 2006, 14:44:22 pm »
Един сляп


Един слеп

свири на чело

в кварталното кино.

И теб

ти се струва,

че чуваш

на тройка в степта необятна звънци

и виждаш дори

как мъж и жена се целуват.

Облечени в боброви шуби,

снегът ги милува...

А те са сами -

далече от хората груби.

 

О, колко различен

е нашият слух

и колко далече

сме с тебе сега!...

 

Аз виждам: разкаляна вечер.

Тъга

притиска квартала...

И знам,

че там -

зад всяка стена

и ограда -

страда

един

отхвърлен син

на живота.

 

Притихва последната нота

на този миньорен пасаж.

Ти още живееш със своя

далечен, загубен мираж.

Не чувстваш, че вече покоя

е само привиден. Сега

за мене дори е обида

да креташ със куха тъга,

да хленчиш, задето умира

в Испания рицар. Защо,

когато светът е миниран

със ново идейно ядро;

когато над твоите степи,

покрити от белия сняг,

преминал е пролетен ветър,

преминал е бързия влак

на новите хора, донесли

слънца от Кавказ и Урал,

и няма ни спомен далечен

от дивата степна печал.

 

Послушай,

и в свежия ручей

на този съсзвучен поток

умий си очите,

и гледай -

светът е широк!

Светът е в тебе и мен

и в тази тълпа,

която наричат безлична.

Но аз я обичам,

защото тя крачи нагоре,

към новия ден,

защото се бори!

                    Никола Вапцаров
"- Как ты с ним справляешься?
- Я его люблю."


Неактивен tanatos_f

  • Начинаещ
  • **
  • Публикации: 135
  • Пол: Жена
  • Nothing last forever
Българска класика
« Отговор #118 -: Юли 12, 2006, 16:22:56 pm »
Аз харесвам Дамян Дамянов!Ето и любимото ми негово стихотворение:

                "Приказка"
Заспиваше ли?Май че те събудих?
Прости ми,че дойдох при теб сега!
Душата ми крещеше до полуда
в прегръдките на своята тъга!...
Самичък бях,а тъй ми се говори...
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди!Ще си отида скоро.
Аз дойдох тук с на бурята плача...
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена:

...Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носил зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той-за първи път обичан,
заплакал той,разбойникът!Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка,по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо-
ни с обир скъп,ни с рязана глава...

Но ти заспа!...А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче-где е то?
То стоплило разбойника,а мене
ти никога не стопли тъй!Защо?... 


аз пък това стихотворение съм го пяла  заедно с вокалната група на моето училище,което между впрочем е на името на Дамян Дамянов :)
I'm lost there,where I've been searching myself many times

Неактивен tanatos_f

  • Начинаещ
  • **
  • Публикации: 135
  • Пол: Жена
  • Nothing last forever
Българска класика
« Отговор #119 -: Юли 12, 2006, 16:27:05 pm »
забелязах ,че има много от стихотворенията на Смирненски,за мен това е най-добрият български поет

ето и част от любимата ми негова творба:

А бликат снежинки сребристи
прелитат,блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал!
I'm lost there,where I've been searching myself many times