Понеже много уважавам хвърчащите хора, просто нямаше как да не намеря "Детинство"
Заповядай, emiliia!
А, и между другото - страхотна поема!!!Заслужаваше си да я открия!
ДЕТИНСТВО
Валери Петров
1.
В раклата стара с лалетата сини,
с птици и шарки от чудна страна
срещнах случайно след толкоз години
стара познайница - книжка една.
Спомних си: Аз съм дванайсетгодишен.
Бавно тъмнеят гредите над нас.
Сеното гъсто, упойно мирише.
В плевнята двама сме- батьо и аз.
Вътре е тихо - над тайната книжка
умният батьо навел е глава.
Църка в сайванта познатата мишка.
Кравите шепнат си тайни слова.
Дребна калинка по пръста ми лази,
пъстри черупки открехва едвам.
Аз не помръдвам - на поста си пазя.
Идва ли тейко ни, знака да дам.
Сламките дето ги дъвча са вкусни.
Сънища тихо пристъпват в нощта.
Батьо помръдва полека със устни,
чуват ушите ми чудни неща.
Чуват ушите ми...Беше тогава.
Няма го вече големият брат,
няма я вече бялата крава,
всичко отмина, остана назад.
Де сте вий, мириси, нощи предишни?
Де сте вий, трепети от младини?
Кой ви заключи със книжките скришни
в пъстрите ракли на детските дни?
2.
Аз съм малък, малък (сякаш беше вчера).
Бяга изпод клепките детският ми сън,
аз отметвам леко шарената черга
и поглеждам тайно във нощта навън.
А навън е вятър, рошав нощен вятър,
дето гъне мощно крушата в нощта,
дето чупи плета, сеното размята,
дето блъска топло външната врата.
Облаците тъмни са, само помежду им
бляска претъркулен стар калаен съд.
Въздухът е пълен с мисли и със думи.
Триста тъмни сили във нощта гъмжат.
Черната ни биволица завчера облизни се,
спят сега малачета в топлия обор,
а над тях пък трите биволски орисници
водят в мрачината важния си спор.
В тъмното поклащат се купите ни тъмни,
дяволчета плюят в черния геран.
Тихо!...Тихо!...Чуваш ли?...Чувай!...Таласъми
ходят и поскръцват в стария таван.
Но за миг: и стихва вятърът веднага.
Тихо спят орисниците в топлия си кът.
Горе таласъмите уморени лягат.
Триста тъмни сили на земята спят.
Аз се сгушвам презглава в чергата си пъстра.
Койчовите чаркове ситно тракат вън.
И изтихо, тихо, тихичко, на пръсти
мушва се под клепките детския ми сън.
3.
Но най-сладко се спи лете горе в Балкана, на мандрата.
Топлодъхно е тъй под дебелия дедов кожух.
Вън деда ти говори нещо с Иван Контрабандата.
Ти лежиш, но не спиш, ти мълчиш, но си целият в слух.
"В Забраненото - казва Иван - скача нощем пъстърва.
В Сини вир под върбака се крие такъв един клен!
Аз отдавна го дебна, но хитър е, все го изтървам,
та, дойдох да те питам сега: ще дойдеш ли с мен?"
Меко стадото блее, ръмжат Вълкодава и Шаро,
Иван чатка огнивото ( всичко представяш си ти),
дедо пуска овцете по една във кошарата
и във менчето празното, млечната струйка звънти.
Ти лежиш, а чекийката в задния джоб ти убива.
Още мъничко трае спокойният тих разговор.
После дето ти влиза и сънно във ноздрите влива
топъл мирис на вълна, на прясно млеко и на тор.
Тихо. Само в тревите пошавва полекичка ветъра
и в егрека залостен овцете помръдват със звън.
Вътре влиза Иван. Той държи един клен - четири метъра!
Цял блестящ от сребро! Но туй вече навярно е сън...
4.
Туй е сън. Сякаш аз се надвесвам
над дълбокия хладен геран
и в кръга виждам своето детство,
виждам себе си, Минко, Иван.
Кленът бляскав подскача във мрежата.
Зад долапа подава се плъх.
Бавно тейко ми питата реже,
аз усещам чудесния дъх.
Синьо бръмбарче с чернички клещи
се изкачва по стрък един млад,
стига върха, досеща се нещо,
поразмисля и тръгва назад.
Буболечки, малачета, кучета,
толкоз близки до мойто сърце,
мои върбови свирки, бърдучета,
мои майчини златни ръце...
Мале, мале, къде ли си тизе?
Чувам още аз разказа стар,
виждам още Героя как слиза
от големия вехт календар.
Той пристъпва с байраците стари
и пищовите дълги блещят...
А защо батьо сбрал е другарите
и какво във нощта си шептят?...
Шепнат спомени, мириси, знаци.
Но аз махвам със едра ръка
и нахлупвам каскета на брат си,
дето майка над него плака...
Тръгвам. Няма да гледам надире си.
Ще затуля гераните аз!
Пъстри спомени, мириси, мириси,
сбогом вече си взимам от вас.