Автор Тема: Българска класика  (Прочетена 33698 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен DEVIL_IN_HEAVEN

  • Модератор
  • Професор
  • *****
  • Публикации: 5686
  • Пол: Жена
  • Dum Spiro, Spero!
Българска класика
« -: Октомври 29, 2005, 15:33:50 pm »
Кои са любимите ви български стихотворения? Има ли стих, който ви кара да настръхвате? Има ли стихотворения, които свързвате по една или друга причина със себе си? На кои автори се възхищавате и защо? Тук е мястото да поговорим за това...
« Последна редакция: Ноември 14, 2005, 10:12:23 am от DEVIL_IN_HEAVEN »







Здравей!

Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...

Неактивен DEVIL_IN_HEAVEN

  • Модератор
  • Професор
  • *****
  • Публикации: 5686
  • Пол: Жена
  • Dum Spiro, Spero!
Българска класика
« Отговор #1 -: Октомври 29, 2005, 15:36:43 pm »
Ето един от любимите ми...


                    Димчо Дебелянов

                    Аз искам да те помня все така:
                    бездомна, безнадеждна и унила,
                    в ръка ми вплела пламнала ръка
                    и до сърце ми скръбен лик склонила.
                    Градът далече тръпне в мътен дим,
                    край нас, на хълма, тръпнат дървесата
                    и любовта ни сякаш по е свята,
                    защото трябва да се разделим.


                    "В зори ще тръгна, ти в зори дойди
                    и донеси ми своя взор прощален -
                    да го припомня верен и печален
                    в часа, когато Тя ще победи!"
                    О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
                    укрий молбите, вярвай - пролетта ни
                    недосънуван сън не ще остане
                    и ти при мене ще се върнеш пак!


                    А все по-страшно пада нощ над нас,
                    чертаят мрежи прилепите в мрака,
                    утеха сетна твойта немощ чака,
                    а в свойта вяра сам не вярвам аз.
                    И ти отпущаш пламнала ръка
                    и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
                    изгубила дори за сълзи сила. -
                    Аз искам да те помня все така...


                Тази любовна елегия на Дебелянов излиза за първи път в сп. "Смях", г. III, бр. 15 от 03.IX.1913 г. Посветена е на рано загиналата от туберкулоза учителка Мара Василева-Звънчето.
Здравей!

Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...

Неактивен DEVIL_IN_HEAVEN

  • Модератор
  • Професор
  • *****
  • Публикации: 5686
  • Пол: Жена
  • Dum Spiro, Spero!
Българска класика
« Отговор #2 -: Октомври 29, 2005, 15:45:33 pm »
А тези са ми наистина любимите...
Ако някой се интересува:
Никола Вапцаров


Никола Вапцаров

ПРОЩАЛНО
На жена ми


Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и щеси отида.



Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична,
Аз паднах. Друг ще ме смени и... толкоз.
Какво тук значи някаква си личност!

Разстрел, и след разстрела - червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!


Здравей!

Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...

Неактивен tonnny_bg

  • Модератор
  • Мъдрец
  • *****
  • Публикации: 11629
  • Пол: Жена
  • Храни вярата си и страховете ти ще умрат от глад.
Българска класика
« Отговор #3 -: Октомври 29, 2005, 16:56:51 pm »
 [plqs plqs]

Ооооо,Вапцаров ми е фаворит. [lol] [lol]
Особено стихотворението"Вяра".Още го помня.След толкова години ,не мога да го забравя.
 "Ето аз дишам ,работя,живея
и стихове пиша,тъй както умея
с жиовта под вежди се гледаме строго
и боря се с него доколкото мога.
 С жиовта сме в разпра,но ти не разбирай
 че мразя живота
напротив,напротив
дори да умирам
живота с грубите лапи челични
аз пак ще обичам
аз пак ще обичам.
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо. 

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

 :) :) :) :) :) :)

А стиха от "Не бойте се ,деца" за утрешният ден,майка ми постоянно ми го повтаря,когато съм притеснена за нещо в бъдещето [lol] [lol]
Понякога поставяш стени около себе си, не за да отблъснеш хората, а за да видиш на кого му пука достатъчно, за да ги разбие!

Неактивен Vampire

  • Начинаещ
  • **
  • Публикации: 56
  • Пол: Мъж
Българска класика
« Отговор #4 -: Октомври 30, 2005, 00:40:13 am »
Е щом ще е Вапцаров нека споделя и моето любимо:

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА
Ние спориме
       двама със дама
               на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
           даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
                   от ропот
и град от словесна
              атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
                             нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
           насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
   на черква отишъл
                подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
   понакуцвам
        в теория
и рекох полека,
         без злоба,
               човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
               пари.
Синът ги подушил,
           вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
              във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
      не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
                злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
     ч о в е к.

Не зная с каква е
         закваса заквасен,
не зная и как е
           замесен,
но своята участ
       от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
     "Брей, как се обърках
и ето ти тебе
         бесило.
Не стига ти хлеба,
             залитнеш
                от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
                в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
   ех, лошо
       светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
        изплаввал чудесен -
и после
    заспивал
        усмихнат...

Но в коридова
        тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
     "Хайде, стани."
Гледали хората
         тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
           разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
                 на бик.
Но лека-полека
          човека се сетил -
страхът е без полза,
                ще мре.
И някак в душата му
            станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
            - Добре.
Той тръгнал. След него
                   те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
              "Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
         тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
                   а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
                   в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
          тежка,
            човешка,
              жестока,
                 безока
                    съдба.

"Тя - моята - свърши...
               Ще висна обесен.
Но белким се свършва
               със мен?
Животът ще дойде по-хубав
                   от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
             и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
                тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
                      но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
                         след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
          с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
         треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
       "Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
                   изкусно
през шията, после
              смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
                           сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
        Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?
« Последна редакция: Октомври 31, 2005, 17:28:44 pm от DEVIL_IN_HEAVEN »
Редно е всяка Божия твар да започне разказа за живота си
под слънцето със своите родители.
И макар вече осемстотин години да не съм от Бога
и повечето от тях слънцето да ми беше отнето насила
от зова на кръвта,ТЪЙ ДА БЪДЕ

Неактивен LiGLiChKa

  • Новак
  • *
  • Публикации: 1
  • Пол: Жена
Българска класика
« Отговор #5 -: Октомври 30, 2005, 01:25:54 am »
Аз харесвам Дамян Дамянов!Ето и любимото ми негово стихотворение:

                "Приказка"
Заспиваше ли?Май че те събудих?
Прости ми,че дойдох при теб сега!
Душата ми крещеше до полуда
в прегръдките на своята тъга!...
Самичък бях,а тъй ми се говори...
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди!Ще си отида скоро.
Аз дойдох тук с на бурята плача...
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена:

...Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носил зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той-за първи път обичан,
заплакал той,разбойникът!Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка,по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо-
ни с обир скъп,ни с рязана глава...

Но ти заспа!...А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче-где е то?
То стоплило разбойника,а мене
ти никога не стопли тъй!Защо?... 
Най-болезнения начин да ти липсва някой е той да стои точно срещу теб и да знеш,че го нямаш!!!

Неактивен DEVIL_IN_HEAVEN

  • Модератор
  • Професор
  • *****
  • Публикации: 5686
  • Пол: Жена
  • Dum Spiro, Spero!
Българска класика
« Отговор #6 -: Октомври 31, 2005, 18:08:28 pm »
 :) А ето и още нещо, понеже ме подсещате за Смирненски...

Юноша

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,

не попитах защо ще умра,

тук дойдох запленен и от сивия ден,

и от цветната майска зора.

 

Поздравих пролетта, поздравих младостта

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота по друм от цветя

в колесница от лунни лъчи.

 

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,

не поръси ме ябълков цвят:

пред раззинали бездни до черни стени

окова ме злодей непознат.

 

И през облаци злоба и демонска стръв

черна сянка съзрях да пълзи —

златолюспест гигант се изправи сред кръв,

сред морета от кръв и сълзи.

 

В полумрака видях изтерзани лица,

вред зачух плачове като в сън

и жестока закана на гневни сърца

се преплете с оковния звън.

 

Аз познах свойте братя във робски керван,

угнетени от Златний телец;

и човешкия Дух — обруган, окован,

аз го зърнах под трънен венец.

 

И настръхнал от мрака на тази земя,

закопнях, запламтях и зова:

— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!

Загърмете, железни слова!

 

Нека пламне земята за пир непознат,

нека гръм да трещи, да руши!

Барикаден пожар върху робския свят!

Ураган, ураган от души!...

 

И тогава — залюбен в тълпите, пленен

от лъчите на нова зора, —

без да питам защо съм на тоз свят роден,

аз ще знам за какво да умра.


 

"Работнически вестник", 2 септември 1922
Здравей!

Исках само да ти се извиня за дългото си отсъствие. Не бях готова да ти пиша. Днес се събудих. И открих, че дишам. Спомних си, че ми липсваш. И ето, родиха се няколко стиха...

Неактивен Vampire

  • Начинаещ
  • **
  • Публикации: 56
  • Пол: Мъж
Българска класика
« Отговор #7 -: Октомври 31, 2005, 21:03:18 pm »
Само поетът и лудия могат
само със двеста другари
голи да влязат във живия огън
и крепост с глава да събарят.
Само поетът и лудият дръзват
С юмрук да трошат вековете!
Българио, майко, горд съм до сълзи,
Че раждаш и „луди“ поети!
Редно е всяка Божия твар да започне разказа за живота си
под слънцето със своите родители.
И макар вече осемстотин години да не съм от Бога
и повечето от тях слънцето да ми беше отнето насила
от зова на кръвта,ТЪЙ ДА БЪДЕ

Неактивен DeTe_Ha_Xaoca

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 3282
  • Пол: Жена
  • Super girls don't cry!
Българска класика
« Отговор #8 -: Ноември 01, 2005, 01:23:55 am »
ОБИЧАМ ТЕ
 
Обичам те въздушно нежна,
в нежна младост като на ангела в съня
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път.
И първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът...
и ето ден- и ето тъмнина е.
Обичам те защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден
и мисля си че ти си тя, че тебе чака
духът години заблуден,
и в океан, мъгла се взирам
и страдая към тебе устремен
и ето ме на бездната на края
Обичам те защото се усмихваш кротка
пред застрашителна съдба
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
(защото аз те любя)
у себе си и тебе да погубя....
                              П.К.Яворов
You can't stop me from loving again, breathing again, feeling again... I will love again

Неактивен Bonita

  • Професор и половина
  • **
  • Публикации: 6114
  • Пол: Жена
  • Най-голямият грях е да обичаш любовта на друг ...
Българска класика
« Отговор #9 -: Ноември 01, 2005, 17:40:45 pm »
Цитат
"Приказка"
Заспиваше ли?Май че те събудих?
Прости ми,че дойдох при теб сега!
Душата ми крещеше до полуда
в прегръдките на своята тъга!...
Самичък бях,а тъй ми се говори...
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди!Ще си отида скоро.
Аз дойдох тук с на бурята плача...
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена:

...Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носил зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той-за първи път обичан,
заплакал той,разбойникът!Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка,по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо-
ни с обир скъп,ни с рязана глава...

Но ти заспа!...А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче-где е то?
То стоплило разбойника,а мене
ти никога не стопли тъй!Защо?...   
 
 
Кълна се...никога да не забравям теб!!!

Неактивен Скитникът

  • Многознайко
  • ****
  • Публикации: 393
  • Пол: Мъж
  • Не съм крадец, а надежда крада... Защо ли?
Българска класика
« Отговор #10 -: Ноември 02, 2005, 15:47:49 pm »
Атанас Далчев 1925г.

ПОВЕСТ

    Прозорците - затворени и черни
    и черна и затворена вратата,
    а на вратата - листът със словата:
    "Стопанинът замина за Америка."
    И аз съм сам стопанинът на къщата,
    където не живее никой,
    ала не съм аз заминавал никъде
    и тук отникъде не съм се връщал.
    Аз не излизам никога от къщи
    и моите еднички гости са годините,
    а много пъти пожълтяваха градините
    и аз не съм навярно вече същият.
    Отдавна всички книги са прочетени
    и всички пътища на спомена са минати,
    и ето сякаш сто години
    как разговарям само със портретите.
    И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
    люлее свойто слънце от метал.
    Понякога аз се оглеждам в огледалото,
    за да не бъда винаги самотен.
    А по стената се изкачват бавно
    и догоряват на потона дните ми:
    без ни една любов, без ни едно събитие
    животът ми безследно отминава.
    И сякаш аз не съм живеел никога,
    и зла измислица е мойто съществуване!
    Ако случайно някой влезе в къщата,
    там няма да намери никого;
    ще види само прашните портрети,
    коварното и празно огледало
    и на вратата листът пожълтял:
    "Стопанинът замина за Америка."


Дълбок поклон !!!
Рисувай ме... Така винаги ще съм до теб. Не забравяй обаче че рисунката ти съм аз...
Не съм истински освен вътре в теб...
А там, там е най-съкровеното ти желание, бъди свободна моя душа, защото аз не мога...

Неактивен Feanor

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1225
  • Пол: Мъж
  • Warrior of Light
Българска класика
« Отговор #11 -: Ноември 02, 2005, 16:06:05 pm »
Аз харесвам Дамян Дамянов!Ето и любимото ми негово стихотворение:

                "Приказка"
Заспиваше ли?Май че те събудих?
...

Не че не харесвам и други, но това стихотворение винаги ще бъде малко по-специално за мен, може да се каже, че то събуди интереса към поезията в мен.
"There is one rule, above all other, for being a man. Whatever comes, face it on your feet."

Неактивен Mystery^^^

  • Начинаещ
  • **
  • Публикации: 137
  • Пол: Жена
  • Всичко,което не те убива,те прави по-силен...
Българска класика
« Отговор #12 -: Ноември 02, 2005, 19:00:41 pm »
Аз харесвам Дамян Дамянов!Ето и любимото ми негово стихотворение:

                "Приказка"
Заспиваше ли?Май че те събудих?
Прости ми,че дойдох при теб сега!
Душата ми крещеше до полуда
в прегръдките на своята тъга!...
Самичък бях,а тъй ми се говори...
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди!Ще си отида скоро.
Аз дойдох тук с на бурята плача...
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена:

...Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носил зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той-за първи път обичан,
заплакал той,разбойникът!Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка,по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо-
ни с обир скъп,ни с рязана глава...

Но ти заспа!...А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче-где е то?
То стоплило разбойника,а мене
ти никога не стопли тъй!Защо?... 

и на мен това ми е едно от най-любимите; харесвам също Вапцаров и Дебелянов, и Яворов отчасти :)
« Последна редакция: Ноември 02, 2005, 19:08:29 pm от DEVIL_IN_HEAVEN »
I've found a reason for me
To change who I used to be
A reason to start over new
And the reason is you{P}

Неактивен Vampire

  • Начинаещ
  • **
  • Публикации: 56
  • Пол: Мъж
Българска класика
« Отговор #13 -: Ноември 03, 2005, 02:07:16 am »
Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

Христо Ботев
Редно е всяка Божия твар да започне разказа за живота си
под слънцето със своите родители.
И макар вече осемстотин години да не съм от Бога
и повечето от тях слънцето да ми беше отнето насила
от зова на кръвта,ТЪЙ ДА БЪДЕ

Неактивен tonnny_bg

  • Модератор
  • Мъдрец
  • *****
  • Публикации: 11629
  • Пол: Жена
  • Храни вярата си и страховете ти ще умрат от глад.
Българска класика
« Отговор #14 -: Ноември 03, 2005, 14:48:38 pm »
Някой има ли на разположение сайт с творби на Дамян Дамянов? [think] [think]
И Надежда Захариева също харесвам [cool] [cool] :)
Понякога поставяш стени около себе си, не за да отблъснеш хората, а за да видиш на кого му пука достатъчно, за да ги разбие!