Не смея да пиша...
Думите ми се изплъзват,
като змийски езици съскат
и те нараняват.
Шепна объркана и съкрушена.
В пръстта от пустота
засаждам спомена,
чувствам се жалка и омърсена.
Не смея да пиша,
ще отрежа пръстите
на себичната си същност,
желанията си ще изтрия.
Като в криво огледало отразени
нежните думи,
които искам да ти кажа,
превръщат се в грозни хиени
и разкъсват мостовете,
които ни свързват
над реката с хищни крокодили.
По-добре е да позволя
да ме погълнат,
вместо миг само да те боли...
Но проклетото нещо вътре в мене
отново полудява и
лава от жестоки глупости вали.
Изгарям се, но и теб изгарям,
аз, бомба с повреден часовников механизъм,
пеперуда от кристал,
хищно цвете,
засадено в пустиня от лъжи.
Прости ми,
или просто ме забрави.
Но мисълта, че ме отричаш и презираш
по -страшно от дамгосана рана боли.
Заплетена в тези непознати чувства,
как да се справя с тях ми кажи?
Не смея да пиша...
Моля те, напиши ми ти...
