То е ясно, че ще я отхвърлиш -
какво толкова му го мислиш -
тая, дрипавата любов?!
Тая, дето по прашните пътища се скита,
дивата, без пардон, без надежда,
без илюзии и благослов.
То е ясно, че в подредената си душичка
няма да я пуснеш да припари дори.
Ами ако има въшки или краста,
че дори и хрема?!
По-добре кършей хляб и хвърли.
Тя ще ти се озъби като бездомно куче,
после гордо ще ти обърне гръб.
За кого се мислиш, ти снобеещ, скучен,
ти, който всичко ти е подредено
по изпънат до скъсване ръб?!
След нея естествено няма да извикаш.
Ще ти се прииска камък да хвърлиш дори,
за това, че тя, подсмърчащата хулиганка,
под кожата ти е влязла,
че те кара да мечтаеш, без да искаш , нали?!
Като повреден часовников механизъм
въртят се на място сивите ти дни.
Тя е някъде там,
зад ъгъла на безразличието,
чуваш гаменското и свиркане
и ругатните дори.
Ех, какъв е смисълът
да я отхвърляш,
като всяка нощ я сънуваш и крещиш
от болка, от любов,
от тъпата невъзможност
да си признаеш,
че без нея изпити до дъно
и безумно безсмислени са
твоите нощи и дни?!
