Диша тревата
със зелени, накъсани хрипове,
като в странен екстаз -
уморено, тревожно и сипкаво.
Маранята боли
и по кожата рани ми прави
със солени сълзи
от морета далечни
избягали.
Върху остър кинжал
на зелено листо
капка хладна-
срязан поглед на две
във очите ми стенейки падна.
Виждам нежна душа
на растение крехко зелено-
тя мечтае за грях,
да лети към небе окрилена.
Тя мечтае, но има
в чернозема заключени корени.
Няма как да смени
за криле своите, земните спомени.
И се сипят сълзи,
а си мислим-
как свети росата.
Под дъжда в смях искрим,
а тревата, тревата, тревата...
Диша тревата,
със зелени, накъсани хрипове.
Някой ден-може би
тя ще литне.
Ще литне с душата.