Когато мислите ми
като изсъхнали тръни
се търкалят
по песъчливия бряг
на душата ти,
хладен повей на вятъра
отнася онази сълзичка,
случайно отронена,
с която слагаш край
на дългата ми илюзия
за щастие.
Мократа следа по бузата ти
бързо изсъхва.
Иска ми се да целуна
солената и следа,
но гордостта ми е
черна птица
и ме отнася далече от теб.
Тя знае...
Аз не мога...
Къде ли отново съм наранила
ръцете си?!
Пръстите ми кървят,
а не помня...
Нямам спомен - защо...
Солен е вкусът на кръвта.
Солена е водата в морето.
Гларусите, стиснали
сребристите телца на риби
в човките си,
издигат шепота ми към слънцето.
Ще го пуснат
от толкова високо,
че долу,
върху озъбеното безразличие
на скалите
какво от него ще остане?
Пихтиесто-кървава амеба от безсилие,
стон в червено-бяло.
Защо не се научих да летя?
И винаги се срутявам от високо...
И винаги оцелявам..
И винаги , като нов Калигула,
кривя се по хълмовете на времето.
Куцука романското ми несъвършенство
и писъкът на нощта гримира лицето ми
в гротескните цветове на тъгата.
Старателно ме избърсваш от себе си
като разсипана чаша минерална вода
с лимон и много лед.
Ледът са моите спомени,
разтопени
от огнената страст на мига,
миг, пламнал като клечка кибрит,
преди да се вледени сърцето ти.
Търкалят се все по-мокри и мънички,
докато се разтворят и изчезнат
в локвата на залеза -
блудкава,топла вода...
Залязвам ли?...
Или ти изгряваш,но някъде,
където не мога да стигна до теб?
Търкалят се изсъхналите тръни
на мислите ми.
Запали ги...
Нали вече знаеш как?!
Запали ги, любов!
Червеното толкова ми отива.
А може би...
с мен и ти ще изгориш?!
