Тя се усмихна. обърна се и тръгна
оставяйки след себе си две протегнати ръце
и сърце , отровено от мъка,
което топло нейното прие.
Дори за миг не се замисли,
че убива тя една душа,
която дълго търси нея в мрака,
разкъсвана от свойта самота.
Сълзите му дори тя не погледна-
не трепна нейното сърце,
и горда с крачка самоуверна
напред в живота си сама пое.
И тъй се минаха години-
той друга никоя не пожела!
Остана съкрушен и сам да чака,
че може да си върне любовта.
А тя усмихната вървеше,
побрала в джоба целий свят,
не виждаше сърцето му безсилно
как кървеше,
умиращо от жалка яд.
Но срещна я веднъж съдбата
с душа красива и чаровна,
открадна й сърцето
и в мрака с усмивка си от нея тръгна злобна.
Заплака тя горчиво в самотата,
разкъса болка ледената й душа
и спомни си в сълзи обляна,
че някога и тя обичана била.
И върна се в старите години,
и спомни си разплаканите му очи...
Разбра, че всички хора са раними
и че си тръгнала от него съжали.
И тръгна тя назад по пътя
да търси двете му ръце
които с обич нежно стопляха леда в нейното сърце.
И бе готова тя да моли за прошка
и на колене,
но само ,само да се върне
до разбитото от нея невинно, ангелско сърце.
И щастлива тя на прага му почука,
желаеща да види двете му очи,
ала от там и дадоха адреса,
където може тя да го открий.
Сърцето й за миг заглъхна
и буца болка в гърлото дъха и спря,
пред черен гроб тя коленичи,
покривайки със сълзи пръстта.
Отишъл бе си той самотен
без никой да изпрати пламенното му сърце,
което бе погубено от болка
и към небето с щастие пое.
Заплака тя горчиво...
Зарови пръсти о пръстта...
И дълго моли се на Бога
да й го върне....НАПРАЗНО!
Самотна върна се в града.
О, град, омразен!
Светлини лъжовни!
ДА могат гордост и пари
да заменят в сърцето празнотата
дарила би ги тя в миг дори.
Защо човек разбира че обича
когато е загубил любовта?
Защо самотна винаги
остава душата що жестока е била!
