Eleven Tears:Intro
Следобедното слънце озаряваше прозореца на апартамента му с онези жълто-оранжеви багри , толкова типични за пустините...
Огледало. Трябваше му огледало.
Отвърна поглед от прозореца и огледа стаята.
Старият вентилатор тромаво въртеше големите си, прогнили перки.На неоправеното му легло бяха разхвърляни изрезки от разни вестници и списания , които беше събирал през последните седмици , но сега не го вълнуваха... Сега искаше да намери проклетото огледало ! Искаше да се убеди, че всичко това беше истина.. Че не го беше сънувал, както безброя пъти досега.. Бързо, несигурно пристъпи към банята.Прескочи въргалящите се наоколо снимки,паднали от счупените си рамки, и пристъпи в банята , където щеше да разбере... Но това , което видя , го хвана напълно неподготвен - на мястото на огледалото стоеше една тъмнозелена дървена маска,усмихваща се,но по някакъв гротескно-противен начин...Когато посегна да я махне, усети цялото му тяло да се схваща. Пискливият смях на маската отекна в начупените стени на банята и се вряза в цялото му същество..Погледна я в дълбоките,почти безкрайни очи и потрепера... Толкова бяха зелени... Толкова спомени нахлуваха в главата му,когато ги погледнеше,толкова бъдеща се преплитаха и изкривяваха в устните й. Толкова му напомняше за настоящето , което не искаше, но с което се беше примирил. Тя също изглеждаше примирена. Но той искаше да е сигурен. Въпреки съпротивата на всеки мускукл в тялото му, той се пресегна и хвана маската ..Но в ръката му нямаше нищо! В момента, в който сънят започна да го напуска, съзнанието му изпадна в онова спокойствие и разбиране, което обитава границата между реално и нереално. Отвори очи и видя ръката си протегната в нищото. "Не. Днес не е както преди."
Огледа се. Наистина беше в банята. Огледалото наистина го нямаше. Стената зад него наистина беше зелена. Но от маската нямаше и следа. Прокара пръсти по стената и погледна връхчетата им."СИГУРЕН СЪМ!" След което се затича към стаята и се нахвърли върху десетките малки листчета хартия върху леглото,които толкова време бяха държали съзнанието му от страната на здравия разум , но същевременно бяха пробуждали мисли,които едва не го бяха принудили да пререже гърлото й... Дори веднъж в съня го беше направил.
Устните му фанатично повтаряха без глас един и същи въпрос.. "Защо? Защо?! ЗАЩО!!"
Но в мислите му не изпуваше отговорът. Само въпросът,отново и отново и отново...
В този момент една малка сянка от окъсаното перде , също толкова зелено , колкото проклетата маска , се хвърли върху точно едно листче хартия. Сякаш светлината си играеше някаква дяволска игра с въображението му и подмяташе знаци из стаята му,които само той можеше да разчете. Повдигна листчето и видя същите зелени,безкрайни очи ,нашепващи му за това,което му предстои.
Доктор Нангар. Щеше да остави тялото и душата си под неговите ръце.
Затвори очи само за секунда и в момента , в който ги отвори видя , че е седнал на леглото и държи огледалото. Проследи мислено пътя си през последните минути и усети какво е станало."Проклетата операция ще ме побърка..."
Бавно се изправи от измaчканите чаршафи и изрезки. "Днес..." Отправи се към банята с бавни, натежали от притеснение крачки. "Днес..." Огледалото наистина липсваше, както и маската, слава богу. Погледна ръката си. Дланта му безчувствено стискаше парчето стъкло и му се наложи да напрегне воля само, за да го вдигне до лицето си. Когато разтвори пръсти, по повърхността потече тънка струйка кръв. Беше се порязал. "Днес... Днес за последен път.."
Захвърли окървареното парче в ъгъла и наблюдава всяка секунда от разбиването му... Всяко парче, всяка капка кръв нежно покапваща по белия под... Представяше си повече неща , отколкото през целия си живот накуп. "Ако се провали нещо... Ще ви помня винаги!" Помисли си,докато и последната прашинка от натрошеното стъкло не се успокои върху земята. Взе едно парче бинт и го уви набързо около ръката си. Пое няколко глътки вода от чешмата и с тромава,измъчена крачка се запъти към вратата и по-нататък - към болницата.
Това е едно разказче , което започнахме да пишем с един приятел в чата, само че на него не му хареса как се развива и го спряхме... Дори не си личат и половината от идеите,които имахме, в малкото,което написахме... Както и да е де, толкова е жалкото ни подобие на разказ, дано не ви отегчи прекалено много...
