Тя беше сама,
бледа красива жена
в тъмния сноп онемяла,
с бели устни,набраздени в тъга.
Тя беше в сянката цяла,
осиротяла като детска душа,
невинни очи следяха пейзажа
и сякаш алена локва от болка лицето обажда.
Пурпурен кръг беше небето
през късче стъкло в очите му светещо
го докосваше сякаш в сърцето
една с него болка преплетена.
Ръката му пронизваше лъч
и продираше морен лунен отблясък,
осветена от белия път,
окрасена в мрака с линийка блясък.
Те бяха далеч
един от друг,от себе си,мечтите
ги сварваха пред тих копнеж,
пред небе различно,двама улисани.
Неизбежно мислещи един за друг,
почти докосващи се, носталгично,
но разделени като бездна,изваяни от поетичен струг
във верен стих,който ги обича.
