Крещиш ми пак. Истерията пада -
по гръб на кон, препускал дълго, пяна.
Гласът ти чужд е сякаш глас от ада.
Самата ти си от гнева пияна
и лъкатушат струйки - счупената чаша
на чувствата ни беше тъй красива-
вино и кръв. Идилията наша
бе много кратка. Огънят изстива.
Светкавица улучила сърцето
ще предизвика многоволтова дъга,
а после ослепяло в мен небето
ще ражда само блудкава тъга.
Не ме ли чуваш? Тази тишина
е моето затишие пред буря.
Убива споделената вина.
Изкуство - не. Убийствена халтура.
