Ти, който ранява
душата ми
и утрините
в транс танцуваха
от болка упоени,
студени бяха пръстите ти,
когато очите ми изтрива.
Повехна нежността
дълбоко във мене.
Нямам думи.
Нямаш думи.
Няма е и тишината.
Ти, наречен Порив безумен,
защо ли винаги
отварях ти се с душата?!
Искам светлина.
Искам ръце, преплетени с моите
да се смеят.
Искам тези бедни деца,
затворени в мечтите си,
как се сбъдват, да го умеят.
И недей отравя въздуха,
който дробовете на щастието
ще поемат.
Днес е ден за прошка.
Слаби са мислите ми,
но искам своята да взема.
Прости ми...
Простете...
И аз винаги ще ви прощавам.
Сведена глава,
като клюмнало цвете.
На прага много любов,
и една отворена врата,
ви оставям.
