В плен на самотата
Сякаш в кула висока съм заключена аз
и плача ли плача за тебе, за нас...!
Окована съм с веригите на самотата
и играя по тежките правила на тъгата.
Съдбата пусна ме в безкраен лабирин да бродя,
из коридорите на отчаянието вечно да ходя.
В тъмнината уплашена и сама се лутам аз,
викам, крещя и се моля без глас.
В подземна килия сякаш се намирам,
усещам че бавно без любовта ти умирам.
С мизерията се боря, но не успявам..
без любов не мога, дори всичко от мен да давам.
Безпощаден огън в сърцето ми гори,
изгаря всичките ми чувства и много боли!
Жар и пепел само остана от мен,
горях ли горях в Ада всеки един ден...
Дяволът сякаш ме беше навестил
и живота ми бавно и мъчително опропастил.
Сълзите пресъхнаха от вечни пожар,
сега вече няма нищо, нито пепел, нито жар!
Вътърът на самотата със себе си всичко отне,
едничкото чувсто на любов ми взе!
Сега вече съм човек без лице,
ужасно безлична ... защото нямам сърце.
