Вятърът всъщност бил е младо момче,
с разрошени коси и чиста добра душа.
По цял ден скитал по поляните с прашни нозе,
бил обзет от сранно чувство-самота.
Искал много да си има верен другар,
така младостта му би била по-лека.
И когато след време порастне,износен и стар,
да си спомня за другаря,за човека.
Но нещеш ли веднъж бил на нивата,
съзрял далечен силует на прекрасно момиче.
Спряло се то близко до сливата
крайпътна...Било по-красиво и от бяло кокиче.
Влюбил се момъка в миг осъзнал,
че намерил е щастието на живота.
Тръгнал към нея,за момент не се спрял,
но уви боговете я скрили,надсмели му се с охота.
Тръгнало момчето да моли да я върнат,
убеждавал ги,че е влюбен да я пуснат с добро.
А те решили във вятър да го превърнат
и ако успеел да я намери,щели да станат едно.
И до днес той я търси и дири пътя към нея,
понякога тих и спокоен,разярен и дивото показва.
За туй вятъра страда,а боговете пред любовта му немеят,
че той ни за миг да я търси не се отказва....
