Някога
Сутрин е,огнена зора се стели,
глътка въздух съживяваща,
долавя галещия шепот на вятъра
и неговата воля повеляваща.
Продира с поглед простора,
над водната пустош гърми
търси сякаш там нейде свойта изгора,
тихо,сякаш започва да ръми.
Разнася се небрежно песента на звънчето,
там прашасало отдавна седи,отдавна не отразило човешки лик
лежи сломен мъжът в момчето,
няма кой да чуе този жалостен вик.
Отпечатък останал му е съкровен,
броди из мъгла от привидения
времето го направи толкова променен
усеща се още дъхът му..ледения.
Капна на очите му утринна роса,
прищя му се пак там да се роди,
прокара пръсти през черно-бялата коса,
веднъж му е отредено..уви.
Само споменът го крепи жив,
но там сега е пусто и бездушно,
няма го домашния огън игрив,
обърна се и си замина тихо..послушно.
