Там - под клона
Стоях саминка там .... там под клона...
аз си мислех си за битието
що вълнува мен - детето.
В едно с короната на ореха
от високо гледах мъките на хората,
а от ниско подавах им ръка.
Около мен разнесе се люляков полъх
изпълнен с свежест и малко топлота.
Сякаш бе за мен самата -
да сляза аз от небесата и поне веднъж
да си стъпя здраво на краката!
Не бе така!
Под орехови клони, застанало малко същество.
То носеше китен люляков венец
събран във обрач от изплакани сълзи,
ридаеше и във всеки миг потрепваше.
Разбито бе ... Да, то нейното сърце!
От тъга изплетена е новата премяна,
а беше друга нявга ... помня ...
Разхождаше се тя по житните поляни,
с любовта, що слагаше и той окови!
Той .... той не я заслужаваше
и единствено я заблуждаваше.
А тя - сляпата, вървеше тихичко зад него
и бързичко премина всичките забрани.
Наивност беше второто и име ...
сега го няма, а останаха клетвите лъжовни,
който скришом той и беше подарил.
Ах .... защо се счупи клона?
Сега и аз редом до нея ще плача,
но не заради някой си подлец ....
