ilusia & Zatoichi
Сред клоните на влажна есен,
в рубин и злато себе си разлял,
споменът люлее се обесен
и проклина ни със горест и печал.
Нощта прегръща нямото ми тяло ,
звездите падат покосени от разврат.
И в тишината миналото с мен се сляло,
шепти за малко нежност в този ад.
А беше нявга пролет всеотдайна
с полумесец и звезди от страст,
но рани я безразличие трайно...
нежността е в чужда власт.
Не признавам чуждите проклятия.
В мене си е моят демон. Вятърът
нека да стене в ръцете ми. Дъждът
изпепели безвремието в сърцето ми.
И в рамките на тия дни изпепелени,
отражение споменът е - кално -
на сърцата ни - до болка отвратени,
вече биещи в гръдта...формално...
Сънувам мистика и честност, а съм
със отворени очи. Дали се в мит
човечността пресътвори и в клоните
на тоя вятър мечтата някой си откри ?
