Късно е...
Открехната врата. Тъмнина.
Една лампичка светва...твоята.
Две стъпки в нощта. Мъгла.
И моята с твоята блесва, докога.
Безброй невидими стени. Тъга.
Мъничка липса някак се усеща...
Твоята душа ме плени. Вчера.
Преди и продължава до днеска...
Слънчева усмивка на познато лице,
а капките...все още така дъждовни...
И удар след удар по-силен,ах,това сърце!
Живи са, не са умрели спомените, така греховни...
Почакай, не затваряй, там е моята врата...
и аз виждам те, остави ме да погледам още...
Почакай, тъй хубаво е времето сега...
а аз го чаках дълго нощем...
Времето на нашето минало...
дали има време и за настояще...
слънчо ти се усмихва пробудено...
а след залеза ще дойде и още...
Да, вечер, вечер ми липсваш повече,
и онези, нашите разговори, без думи...
и аз да те искам, повече и повече...
и онези, споделените, нашите спомени...
Да, помня те, толкова ясно, сякаш си
истина в истински сън...,
а ти помниш ли, спомняш ли си
за слънцето и дъжда навън...
Навън - отвътре, тихо е...
и само шепотът ми стене,
за да ми напомни, че късно е...
да се влюбиш пак във мене.
/Ти вече ме обичаш, но не е само на сън.../
