Отново нямаш лице.
Мислите ми дали ще ти нарисуват?
Познат образ,
затворен в хладното ми сърце,
мълчи си, на икона се преструва.
Когато се моля,
гасне кандилото на моята душа,
текат свещите,
дяволи в сенките пируват.
Забравям думите-
молитва или послеслов?!
Ти едва ли знаеш колко ми струваш.
Няма да дам образа ти на нощта.
Очите ти нека бъдат тежки пирони,
с които ще ме приковеш към поредната тъга,
нека чувствата ми вятърът ги прогони,
като дрипави просяци,
като бездомници без храна.
Жаждата устните ми да превърне в пустиня,
в която миражите носят твоята тишина,
като оазиси под небе безумносиньо.
Лицето ти е паяжина, в която спи нощта,
моята нощ, хищна като дива котка.
Разтваряш се в мрака, но се връщаш...
Докога?
Не разбра ли, че не мога да бъда онази-
покорната и кротка?
