По хлъзгава стена пълзят стенания.
Зеленото е цвят на плесен. Мъх.
Усти, надменно свити. Звездомания.
Въздишат и мълчат. Последен дъх.
Души в червено.Гордост- смъртен грях.
Със щипка нежност загорчава.Стине
в окото на нощта безумен страх.
Повтарям си, че всичко ще ми мине.
Потраквайки се влачат листопадите -
вагони, натоварени с тъга.
От свободата ни делят оградите
с бодлива тел.Унила тишина.
Протягам длан към вятъра- копнеж
да съхраня движението в шепа.
Но пръстите ми стинат - леден скреж,
превръщащ се полека в кал и пепел.
Плач.Продадено сърце на разпродажба.
Лъскави надежди овехтели .
Просяци. Опашка за поредна дажба.
Глътка супа, хлипайки поели.
Отричайки се, връщаме се там,
където да си бял, е забранено
и жулим кожата си с шкурка. Срам
от първороден грях кърви смутено.
На колене се влачим към портал висок,
зад който топло е. Дали това е Ада?!
Стои на входа Дяволът...Мълчи. Пророк
анатемоса ни. Дали тъй ни се пада?
