След танца на снежинките да минем .....
По допирателната на обърканите чувства
1.
Спомням си, като бяхме връх,
връх от чувства, от емоции,
стих последен,
куплет пръв,
аз за тебе - врата,
ти за мене - прозорец.
Когато две страни, два свята,
допиращи се във вечността,
любовта бе силна,
любовта бе непозната,
бързо отърсване от реалността...
Сякаш не беше тя,
а някаква логика човешка.
Не ни казаха как,
нито най-малко кога,
всичко ще завърши...
... с нечия красива грешка.
И си те представям в кръг,
друг за мене, допирателен -
и стих пореден,
куплет все още пръв,
недокоснати точки в измерението...
Само чувствата ни,
като формули
пред нас пътеки ще чертаят,
координати,
схема,
карта...
Два свята, все още незапомнени...
И простата геометрия на хората:
мисли,
чувства
и емоции,
аз за теб - допирателна страна,
а ти за мен...?
2.
Здравей! Аз не те обичам!
Всъщност чакай...
Обичам те, обичам те!
Нали докрай
съм обещала да те гледам
с онзи топъл блясък във очите ми.
Нали ти подарих сама душата си,
нали ти се обрекох на любов.
Отрано начертах с пергел съдбата си –
да бъдеш Първия в зеления ми живот.
Тогава даже - наистина! - повярвах,
че може да си вечен и завинаги.
Тогава, бога ми, съвсем не те познавах...
Затова летях и летенето ми стигаше.
А днес се движа по коравата земя.
За нея хората разправят, че е кръгла...
Но какво ли знаят те за този свят,
създаден и заключен във окръжност:
започва със замах, но следва грешка,
следва плахост, следва страх,
а после тежка
въздишка, после смях,
и после равно, после грешка,
после плахост, после страх,
накрая тежка
нощ със много рев и много гняв.
И нов замах...
По същия чертеж,
по който ще вървим като във транс.
И когато без да искам стъпя криво,
мойте стъпки ще отекват в резонанс,
от който ще болят дори главите ни,
а с тях душите ни.
Един световъртеж,
във който ще сме толкова откраднати
един от друг,
че ще се чувствам странно
всеки път,
когато ти го казвам:
Обичам те! Обичам те, обичам те!
Заради. И въпреки. И сякаш.
Всъщност...откъсни ми маргаритка.
Нека разберем какво ни чака.