Твоето форумче

Stih4e => Образование и Наука => Интересно => За ученика => Темата е започната от: VLADISLAVA в Октомври 01, 2005, 21:13:38 pm

Титла: Физика
Публикувано от: VLADISLAVA в Октомври 01, 2005, 21:13:38 pm
Eдна програма, която би ви помогнала,
на мен лично ми помогна за някои неща, които не схващах  :)

Малко описание...  Лесен начин за усвояване на уроците по физика. Програмата съдържа 22 програми съставени по физични процеси от всички дялове на тази наука. Програмата покрива голяма част от материалът изучаван в 9/10 клас. Освен това в пакета е включен калкулатор и система за съставяне на тестове с възможност за запаметяване на 6 теста съставени от учител и тяхното решаване. Изключително полезно в обучените по физика както в училище така и вкъщи.

Може да си я свалите от http://free.bol.bg/boby_dg/demophys.zip или ако не става директно от http://download.bg/prg_download.php?id=28446
 



Инфрачервени и ултравиолетови лъчи

През 1800 г. английският физик и астраном Уилям Хершел изслезвал с чувствителен термометър топлинното деиствие на отделните части от спектъра на бялата светлина и установил, че термометърат показва най-висока температура в областта след червената светлина. Това показва, че в тази невизима за човеското око област има лъчи. Те са наречени инфрачервени(подчервени) лъчи. Инфрачервените лъчи(ИЧЛ) са електромагнитни вълни с дължина на вълната от 770nm до 340µn. Източниците на ИЧЛ са нагрети тела. Над 70% от излъчването на Слънцето и 90% от излъчването на лампата с нажежена жичка. Видът на източника определя спектът на ИЧЛ. Той може да бъде линеен, ивечен и непрекъснат. ИЧЛ пренасят енергия, която силно нагрява телата, върху които падат. Тово тяхо действие се използва за регистрирането им. ИЧЛ се разсейват слабо от среди, съдържащи прах. През 1801 г. английският физик Уоластън и немският физик Ритер като изследват химичното въздействие на електроматгнитните вълни от спектъра на бялата светлина установяват, че фотографската плака почернява най-силно след виолетовата ивица. Това показва, че в тази невизима за човеското око област има лъчи. Те са наречени ултравиолетови (надвиолетови) лъчи. Ултравиолетовите лъчи(УВЛ) са електромагнитни вълни с дължина на вълната от 10 nm до 380 nm. Над 90% от лъчението на живачната газоразрядна лампа е ултравиолетово. Спектът на УВЛ също може да бъде линеен, ивечен и непрекъснат в зависимост от източника. Обикновенното стъкло силно поглъща УВЛ, а кварцовото-слабо. Най- мощен естествен източник на ултравиолетовото лъчение е Слънцето. Поради голямото разсейване на ултравиолетовите лъчи в земната атмосфера до земната повърхност достигат само 5% от дълговълновата зона на слънчевото ултравиолетово лъчение с дължина на вълната на места с по-голяма надморска височина до 290 nm, а за тези , които са по-близко до морското равнище – до 300 nm. Земната атмосфера пропуска 70 % от ултравиолетовите лъчи при дължина на вълната 400 nm, а за дължина на вълната 200 nm – 5%. По – късовълновите ултравиолетовите лъчи се поглъщат напълно от озона, който е в относително по-голямо количество в стратосферата. Количеството на ултравиолетовата радиация при земната повърхност зависи от положението на Слънцето над хоризонта. Колкото положението на слънцето е по- близко до хоризонта, толкова слънчевата радиация е по – бедна на късовълнови лъчения. Прашният и мъглявият въздух силно намаляват прозрачността на атмосфеата за ултравиолетовите лъчи, които се разсейват силно от частиците с по - голям диаметър. Всичко това ограничава възможността да се използва Слънцето като източник на ултравиолетовите лъчи. Животът на нашата планета, такъв, какъвто го познаваме, не би могъл да се появи, нито да съществува, без слънчевата светлина. Голяма част от слънчевите лъчи, достигащи земната повърхност, не се възприемат визуално, но те също имат незаменимо значение за живота. Инфрачервените лъчи например осигуряват топлината, без която животът би бил немислим. Благодарение на слънцето се осъществяват и хиляди други процеси в живата природа. Растенията, които са в основата на хранителната верига на живите организми на Земята, набавят хранителните си вещества и осигуряват растежа си благодарение на процеса фотосинтеза, при който основна и незаменима роля играе именно слънчевата светлина. Органичната материя, продуцирана от растенията чрез фотосинтеза, след това се използва за хранителни вещества от всички живи организми нагоре по стълбицата на хранителна верига. Също от огромно значение е и отделяният от растенията при фотосинтеза кислород. Слънчевата светлина играе голяма роля и в множество процеси в човешкия организъм синтезата на витамин Д (незаменим за усвояването на калция и образуването на костно вещество), процеси, свързани с т.нар циркадна (денонощна) ритмичност отделянето и фината регулация на редица хормони и биологично активни вещества. Лъчите на видимия спектър и инфрачервените лъчи от слънчев произход не предизвикват вредни ефекти върху живите организми. Лъчите от ултравиолетовия диапазон притежават изразена биологична активност и могат да имат вредно въздействие, но в зависимост от продължителността и интензивността на облъчването. Долната таблица представя някои по-важните характеристики на UV лъчите от слънчевия спектър. В последните години се говори все повече за вредата от слънчевите лъчи. Това е продиктувано от напредването на научните изследвания в тази област (особено проучванията върху рака на кожата), а също така от все по-разрастващият се екологичен проблем, свързан с намаляването на озоновия слой естествен мощен филтър на вредните слънчеви лъчения. Доскоро се считаше, че УВЛ (именно те се използват при солариумите) са напълно безвредни, но тези лъчи, именно поради по-дълбокото си проникване в кожата, допринасят за т.нар. хронично слънчево увреждане, по-бързото стареене на кожата, появата на бръчки. Те са отговорни и за острото слънчево увреждане на кожата, известно като слънчево изгаряне. Носителите на по-голяма квант енергия – УВЛ – водят до по-значително нарушаване на енергийното равновесие на молекулата, която изпада в електронно-възбудено състояние на по-високо енергийно ниво, респ. до избиване на електрон, т.е. предизвиква се фотоелектричен ефект. В това състояние на възбуда органичната молекула влиза по-лесно във фотохимични реакции. физиологичен акт. Ултравиолетовите лъчи, приложени върху телесен участък, отключват първата реакция от страна на кожата, наречена – erythema fotoelectrica. Основните кожни реакции не са еднакво интензивни за всички части на тялото. Карциногенезата, т.е.образуването на рак (в случая на кожата), се свързва със способността на UVB-лъчите да нарушават строежа на ДНК-структурите (носещи генетичния материал отговорен за правилното възпроизводство на клетките) в клетките на кожата. При попадането си върху кожата UV-лъчите се абсорбират в зависимост от дължината на вълната си от различини молекули ДНК, белтъчни, мастни, водни и др., които имат фоточувствителност към съответната дължина на вълната. При абсорбиране на UV-лъчите от биологичните молекули започва каскада от фотохимични реакции, водеща до продукцията на вторични биологично активни вещества, някои от които имат пряк токсичен за клетката ефект. Такива са например свободните радикали, а други са фактори на възпалителния процес и предизвикват реакция на мястото на поражението. Прекомерното излагане на въздействието на слънчевите UV-лъчи води и до промени в имунната функция на кожата. Известно е, че кожата на някои е по-чувствителна към слънчевите лъчи, по-трудно почернява и е по-податлива на слънчево изгаряне. Това обикновено са хората с по-светла кожа. Тези с по-тъмна кожа по-трудно изгарят и по-лесно почерняват. На съвременните слънцезащитни продукти винаги трябва да бъде отбелязан коефициентът на слънцезащитния фактор SPF Т.е., ако вашата кожа обикновено изгаря при излагане на интензивно слънце за 10 мин., то, при прилагане на продукт с SPF 15, ще можете да останете на слънце без риск от изгаряне 150 мин. Ползата от тези лъчи е свързана с образуването на витамин D(Разтворим в мазнини. Идва от слънчевата светлина или от храната. Ултравиолетовите лъчи оказват въздействие върху мазнините на кожата, произвеждащи този витамин, който след това се поема в тялото. При перорален прием витамин D се абсорбира заедно с мазнините през чревните стени. Смогът пречи на продуциращите витамин D слънчеви лъчи. Слънчевият загар спира производството на витамин D чрез кожата. Допринася за правилното оползотворяване на калция и фосфора. Необходим е за здравината накостите и зъбите. В комбинация с витамин А и С може да помогне за предпазване от настинки. Болестите при недостиг са Рахит, тежки форми на загниване на зъбите, остеомалация (размекване на костната тъкан). При някои хора съществува вродена неспособност за изработване на меланин. Те се наричат албиноси. Кожата им лесно се възпалява дори и ако за съвсем кратко време са изложени на слънце.
Титла: Звезди
Публикувано от: VLADISLAVA в Октомври 01, 2005, 21:15:01 pm
Звездите са безкрайно много. Никой не може точно да каже колко звезди съществуват, още повече че те постоянно се раждат и умират. Може само приблизително да се каже, че в нашата Галактика те са около 150 000 000 000, а във Вселената - неизвестен брой в милиардите галактики… Но е известно колко точно звезди могат да се видят с невъоръжено око - около 4500. Освен това, ако зададем дадена граница от яркости на звездите, достъпни за окото, можем да назовем още по-точно това число. И така, какво е звездата?

Звездите са нажежени газови кълба. Температурата на повърхността им е различна - при някои може да достигне до 30 000К, а при други само 6000К. Говорейки за повърхност на звездите, имаме предвид само видимата им повърхност, тъй като звездите нямат твърда кора. Звездите са много павече от планетите, но главното за тях е, че са много по-масивни. Във Вселената има странни звезди, имащи типични за планетите размери, но многократно превишаващи ги по маса. Има звезди, стотици пъти превишаващи по размер Слънцето и звезди, също толкова пъти по-малки от него. Звездите много силно се различават една от друга по плътност.

И така, зваздите са много масивни. Масата на Слънцето е 2х1030 кг. Такова огромно количество вещество започва да се свива от силите на гравитационното привличане. За да успеят звездите да запазят своя обем и размери, са необходими сили, които да се противопоставят на силите на гравитационното свиване.

Газът, от който основно са съставени звездите е водород. При тези високи температури, атомите на водорода не могат да останат цели. Те загубват своите електрони, в резултат на което се получава особен вид газ, състоящ се от протони и неутрони - той се нарича плазма. Звездата се стреми да се свие под действието на гравитационните сили, в резултат на което се повишава температурата в централните й части до милиони и десетки милиони градуси. При тези условия, в плазмата започват да възникват реакции, различни от химическите - т.нар. ядрени. В резултат от сложните процеси, четири ядра на водорода и два електрона образуват ядро на нов химичен елемент - хелий. Тази реакция на образуване на тежки ядра от по-леки се нарича ядрен синтез. Като следствие от тази реакция се отделя енергия, чието излъчване създава налягане, уравновесяващо силите, свиващи звездата.

Ето защо звездите не се свиват, въпреки голямата си маса. Колкото по-масивна е звездата, толкова по-силно тя се стреми да се свие, повече се нагряват вътрешните й слоеве, по-бързо и по-често протичат ядрените й реакции, отделя се повече енергия, в резултат на което звездата е по-ярка.

Както е известно, с увеличаване на температурата на даден метал, отначало той започва да свети с червена светлина, после с жълта и накрая с бяла. Така е и със звездите. Червените са най-хладни, а белите и сините - най-горещи. Цвета на звездите съответства на отделената в ядрото й енергия, а интензивността на излъчването зависи от масата й. Следователно тежките звезди са горещи и бели, а леките - червени и относително хладни. Сега знаем, че най-високите температури съответстват на сините звезди, а най-ниските на червените. Температурата в ядрата на звездите е много по-висока.

Енергията излъчвана от звездите е толкова голяма, че ние можем да ги виждаме независимо от това, че те са на огромни разстояния от нас - десетки, стотици, дори хиляди светлинни години. Според съвременните представи, излъчваната енергия от звездите предизвиква намаляване на тяхната маса. В този смисъл трябва да разбираме, че енергия и маса са едно и също нещо. Слънцето например всяка секунда губи милиони тонове от масата си. Но за 5 милиарда години от своето съществуване то е изразходвало едва половината от съдържащото се в недрата ядрено гориво.

Възниква въпросът - кои звезди живеят по-дълго, тези които имат голяма маса и се характеризират с голяма скорост на протичане на ядрените реакции, или тези, които са с малка маса и излъчват малко енергия? Оказва се, че скоростта на протичане на ядрения синтез е пропорционална на масата на звездата на четвърта степен. Следователно, масивните звезди изгарят по-бързо от по-малко масивните. Най-тежките изгарят всичкия си водород за няколко стотици хиляди години, а леките червени звезди могат да светят в течение на няколко десетки милиарда години.

Основният извод е, че много от характеристиките на звездите зависят до голяма степен от тяхната маса. Много масивните звезди имат големи температури на повърхността и в ядрата си. Те бързо изгарят своето ядрено гориво - водорода - от който основно са изградени. За това коя от две звезди е по-масивна можем да съдим по нейния цвят - сините са по-тежки от белите, белите от жълтите, жълтите от оранжевите, оранжевите от червените.





Променливи

Огромна част от звездите светят с неизменен блясък. Има обаче звезди, чийно блясък се мени. В част от случаите промените на блясъка се дължи на външни причини. В останалите случаи промените на блясъка се дължат на физични процеси в самите звезди, възникнали в следствие на нарушено равновесие. Такива звезди наричаме променливи. Те биват два вида - пулсиращи и катаклизмични.

Изменението на блясъка при пулсиращите променливи се дължи на пулсиране - увеличаване и намаляване радиуса на звездата. То се появява при нарушаване на динамичното равновесие в звездата на определен стадий от нейната еволюция. С изменение на радиуса се изменя и температурата на повърхността. Най-известни периодични пулсиращи променливи звезди са цефеидите. Това са звезди свръхгиганти, видими на огромни разстояния. Периодите на цефеидите са от 1 ден до няколко десетки денонощия, температурата им е около 6000К. Колкото по-голяма е светимостта на цефеидите, толкова по-бавно пулсират те. Тази зависимост се нарича "период-светимост".

Не всички променливи звезди изменят блясъка си периодично. Сред десетките хиляди известни в момента променливи звезди голяма част не са нито пулсиращи, нито периодични. Колебанията на блясъка им имат случаен, неправилен халактер. Но, макар и рядко се наблюдават звезди, които внезапно и рязко увеличават светимостта си. Изследванията показват, че тези звезди се взривяват и затова ги наричат катаклизмични или избухващи звезди. Звездите, които избухват особено силно са наречени нови звезди.



Нови

При избухването на една нова тя бързо увеличава размерите си, изхвърля вещество и се освобождава огромно количество енергия. Новите звезди за няколко денонощия увеличават светимостта си около 10 000 пъти. След избухването блясъкът им бавно, в продължение на месеци намалява до стойността, която е имал преди това. Името на тези звезди идва от древността, когато се е смятало, че избухвания от този вид са доказателство за зараждаща се нова звезда.




Свръхнови

Взривовете на новите звезди не са най-грандиозните катастрофи в Галактиката. Многократно ги превъзхожда едно изключително рядко явление - експлозията на свръхнова звезда. Наричат се така, защото при експлозията им се отделя хиляди пъти повече енергия, отколкото при новите. Взривовете на свръхновите са резултат от най-мощните физични процеси, които се наблюдават в света на звездите. При такъв взрив само за няколко седмици се отделя толкова енергия, колкото Слънцето може да излъчи едва за 1 млрд. години! Най-важното свойство на свръхновите е тяхното мощно радиоизлъчване, което ги прави гигантски естествени радиостанции. След експлозията и новите, и свръхновите се превръщат в звезди, чийто строеж е съвършено различен от този, който са имали преди - новите стават бели джуджета, а свръхновите - неутронни звезди.



Червени гиганти

Голямото количество енергия, освободена при ускореното изгаряне на водород и от самото гравитационно свиване, разширява звездата до гигантски размери. Нейната плътност, с изключение на ядрото, става много малка. Поради разширяване температурата на външните слоеве на звездата се понижава, а цветът й става червен. Звездата се превръща в огромен и сравнително студен, но ярък поради гигантската излъчваща площ обект - червен гигант.



Планетарни мъглявини

Когато една звезда с масата на Слънцето изчерпи и хелия в недрата си, настъпва последния етап от живота й като червен гигант. Поради нарушилото се отново равновесие тя изхвърля навън част от веществото си. Най-външният слой на звездата, състоящ се от водород, отлита в пространството във вид на прозрачна разширяваща се газова обвивка. Тя се нарича планетарна мъглявина и има размери, достигащи след време до около 1 ly.


Бели джуджета

Когато звездата е изхвърлила вече обвивката си и е изчерпала целия си запас от ядрено гориво, тя не може повече да противостои на гравитационните сили и започва отново бързо да се свива (този процес се нарича гравитационен колапс). В зависимост от масата на звездата, която е останала, гравитационния колапс довежда до различни крайни стадии в еволюцията на звездите. Единият от тях е стадият на белите джуджета. Той се реализира при сравнително малки маси. Гравитационното свиване предизвиква силно повишаване на температурата и налягането, което довежда до намаляване обемът на звездата, достигайки размерите на планета като Земята. Плътността на веществото е огромна. Белите джуджета светят само за сметка на тяхната вътрешна енергия. Малката им светимост се дължи на малките им размери. Белите джуджета постепенно изстиват и процесът на изстиване е толкова бавен, че за цялото време на съществуване на Вселената, нито едно бяло джудже не е успяло да изстине напълно. Може да се каже, че белите джуджета представляват "гробници" на изгоряла материя, която повече не участва в никакъв кръговрат - тя остава погребана завинаги в недрата на тези мъртви звезди, които нямат вече източници на вътрешна енергия.



Неутронни звезди

Звездите еволюират практически еднакво, макар че им е нужно различно време за да достигнат до края на живота си. Но крайният стадий на еволюцията им до окончателната им смърт силно зависи от тяхната маса. Звездите с малка маса се превръщат в бели джуджета. По-масивните звезди умират значително по-ефектно. Ако масата на една звезда е голяма, тя просто не може да се превърне в бяло джудже. Налягането на електронния газ вече не може да удържи колапса на огромното количество материя, породен от гравитационните сили. Свиването продължава с все по-голяма скорост и размерите на звездата намаляват хиляди пъти за по-малко от 1 секунда! Звездните недра се нагряват до стотици милиарди градуса и се стига до катастрофа - звездата се взривява като свръхнова.

Голяма част от материята на звездата излита в околното пространство, а в остатъка след взрива протичат особени реакции. Там не само атомите, но и техните ядра се разпадат - получават се свободни протони и неутрони. Протоните се свързват със свободните електрони и се превръщат също в неутрони. Образува се звезда, състояща се само от неутрони. В определен момент на колапса налягането на неутроните достига стойност, която създава сила на натиск, достатъчно да уравновеси гравитационните сили. Така звездата отново стига до равновесие.


Неутронните звезди са последен стадий от еволюцията на звезда, чийто остатък след взрива има не голяма маса. Най-масивните звезди в Галактиката също умират чрез взрив на свръхнова, но след него остава ядро с много по-голяма маса. Налягането на неутроните вече не е достатъчно, за да уравновеси гравитационните сили и колапсът на такова ядро не може да бъде спрян повече от нищо. Този неограничен колапс поражда удивителни обекти, наречени черни дупки. Те са толкова плътни, че почти изчезват от нашия поглед. Материята в тях загубва завинаги контакт с останалата Вселена.



Пулсари

Неутронните звезди са изключително компактни обекти - размерите им не надвишават 10-20 км. Плътността им е гигантска. Освен компактните размери и колосалните плътности, неутронните звезди се характеризират с бързо въртене и силно магнитно поле. Те се въртят много бързо именно защото размерите им са толкова малки. Звездата прави един оборот около оста си за части от секундата. Интензитетът на магнитното поле също нараства след колапса стотици милиони пъти.

Следователно неутронните звезди представляват компактни, масивни и свръхплътни въртящи се магнити. Както при Земята, така и при неутронните звезди магнитната ос може да не съвпада с оста на въртене. Затова един наблюдател ще вижда излъчването на неутронните звезди не непрекъснато, а на импулси - само когато при въртенето си магнитната ос се обръща към него т.е. неутронните звезди проблясват подобно на морски фарове, поради което се наричат още пулсари.



Черни дупки


Черните дупки представляват обекти, в които концентрацията на маса поражда толкова интензивно гравитационно поле, че нищо не може да го преодолее. При колапса на ядрата на най-масивните звезди интензитетът на гравитационното поле нараства неимоверно и изкривяването на пространството става съществено. Накрая, когато ядрото се свие до размер 3-5 км, пространството се "затваря". Звездата изчезва от Вселената - остава само една изключително силно изкривена област от пространството.

Фотоните, излъчвани от колапсиралия обект, не могат да го напуснат и не достигат до наблюдателя - тези обекти са невидими и затова са "черни". Гравитационните сили на тяхната повърхност са толкова големи, че всяко тяло пада върху тях като в "дупка" - ето откъде е и тяхното наименование.

Още през 1795 г. е достигнато до извода, че светлината не може да напусне едно тяло, ако то е достатъчно масивно или е достатъчно силно свито. Съществува определен критичен размер и всяко тяло, което го достигне, ще се превърне в черна дупка.

Черните дупки се наблюдават много трудно. Всъщност можем да наблюдаваме само областите около черните дупки, където падащото вещество се ускорява до такава степен, че образувалите се акреционни дискове излъчват кванти с много висока енергия.


Двойни звезди

При по-внимателно изследване можете да забележите, че немалка част от звездите на небето се групират в двойки. Обаче не всеки две звезди, които виждаме една до друга, са свързани в една система. Някои от тях случайно се проектират върху небесната сфера близо една до друга и тяхната двойственост е само видима. Такива звезди се наричат оптично-двойни. Има обаче и звезди, които не само видимо, но и в действителност са близо една до друга в пространството. Такива звезди се наричат физично-двойни, понеже са свързани в двойна система от гравитационните сили. Под действието на гравитацията те обикалят около общ център на тежестта, като по-масивната от двете се нарича главна звезда, а другата - спътник.

Повече от половината звезди в Галактиката влизат в състава на двойни (или кратни - с повече от две звезди) системи.

Две звезди образуват тясна двойна система, ако разстоянието между тях е сравнимо с радиусите им. Те не само се движат около общ център на тежестта, но и обменят вещество помежду си. Около всяка от двете звезди има зона, в която преобладава нейното собствено гравитационно поле. Изтичането на вещество става през точката, в която двете области се допират (нарича се точка на Лагранж). Обмяната на веществото в тясна двойна система съществено влияе върху характера на по-нататъшната еволюция на двете звезди.



Звездни купове

Даже с невъоръжено око на небето могат да се забележат няколко места, в които звездите се струпват на едно място и образуват звездни купове. По външният си вид се делят на разсеяни и кълбовидни. Разсеяните звездни купове съдържат от няколко десетки до няколко стотин звезди, без тези звезди да са концентрирани към някаква точка.

Кълбовидните звездни купове имат сферична или слабо елиптична форма и съдържат стотици хиляди звезди, чиято концентрация се увеличава към центъра на купа.

Звездните купове и двойните системи имат голямо значение за изследване еволюцията на звездите. Звездите в един куп, както и в една двойна система, са се образували едновременно от едно и също вещество. И ако сега има разлика между тях, тя се дължи не на различната им възраст, а на разлика в техните характеристики при образуването.
Титла: Луна
Публикувано от: VLADISLAVA в Октомври 01, 2005, 21:16:31 pm
Луната е единственият естествен спътник на Земята и е най-яркият обект на небето след Слънцето. Обикаля около Земята на разстояние средно около 384000 км. Тя е само четири пъти по-малка от Земята, не излъчва собствена светлина, а отразява слънчевите лъчи и няма магнитно поле. Земната гравитация е причината Луната да се върти около Земята. Гравитационните сили между Земята и Луната предизвикват някои интересни ефекти. Най-известни от тях са морските приливи и отливи. Гравитационното привличане на Луната е много силно и затова земната повърхност, и особено океаните, се надигат по посока на Луната.

Основната хипотеза за образуването на Луната е, че космическо тяло с размерите на планетата Марс се е сблъскало с нашата планета преди около 4.5 млрд. години и част от парчетата, останки от сблъсъка, са формирали диск около Земята, който след време е оформил Луната. Според някои учени Луната е била формирана от външните части на диска, а гравитационното привличане между материята и вълните, предизвикани от резонанса на нейното гравитационно привличане и движението й около Земята, са причината за наклона от 5.5° на нейната орбита спрямо равнината на земния екватор.

Върху лунната повърхност има множество тъмни пространства. Те са равнини, покрити с лава, която е изстинала и се е втвърдила. Наблюдавани от Земята, тези пространства изглеждат като морета. Затова първите астрономи са ги нарекли с това име и това наименование е запазено досега. На Луната има също така и много кратери, образували се от ударите на метеорити. Лунната повърхност е предимно планинска. Най-високата планинска верига са Апенините. Един от нейните върхове е висок почти колкото Еверест.

Луната няма атмосфера и това е причина за големите температурни разлики на повърхността й. Когато Луната е огряна от Слънцето, температурата достига до +120°C. През нощта температурата спада до минус 160°C.
Формата на Луната сякаш се изменя всяка нощ. Въртейки се по своята орбита около Земята в различните месеци, ъгълът между Земята, Луната и Слънцето се изменя: наблюдаваме това явление като лунни фази. Луната се върти около Земята за 28 дни (по-точно за 27.32 дни) и едно лунно денонощие също продължава 27.32 дни. Докато Луната обикаля около Земята, тя се върти и около своята ос за същото време. Това е причината ние винаги да виждаме една и съща страна на Луната. Лунната орбита е наклонена на 5.5° спрямо Земята и ако този наклон липсваше, щяхме да сме свидетели на затъмнения на Луната и Слънцето всеки месец. Когато Луната е над или под орбиталната равнина на Земята няма затъмнения. Съществуват две точки в земната орбита около Слънцето, където пълната или нова Луна е в подходяща проекция за причиняване на затъмнение. Когато това се случи и е пълнолуние, ние виждаме лунно затъмнение. Ако Луната е във фаза новолуние, ще виждаме слънчево затъмнение.

Фазите на Луната започват с новолуние. Това е времето, когато Луната се намира между Земята и Слънцето и е възможно да се наблюдава слънчево затъмнение в определен регион по Земята. По време на тази фаза Слънцето и Луната са близко разположени в небето и Луната не се вижда. Наблюдава се обаче тъмносиво светене от нейната повърхност, което се причинява от осветяването на нейната тъмна страна с отразени слънчеви лъчи от земната атмосфера.
Няколко дни след новолуние ние вече виждаме лунния сърп. На седмия ден след новолуние Луната е осветена наполовина отдясно и се намира във фаза първа четвърт - тогава Луната вече е изминала една четвърт от своята орбита около Земята и се намира на 90° встрани от линията Слънцето-Земя.
Пълнолуние настъпва на 14-ия ден от движението на Луната по нейната орбита. Тогава тя се намира зад Земята (180° спрямо Слънцето) и се вижда през целия ден. Когато Луната, Земята и Слънцето са в идеална права, настъпва лунно затъмнение. При пълнолуние Луната изгрява, когато Слънцето залязва и постепенно започва да изгрява все по-късно всяка вечер.
На 21-я ден от своя цикъл Луната изгрява около 6 часа преди Слънцето и залязва около 6 часа след неговото изгряване. Това е фазата трета четвърт и тогава Луната е наполовина осветена отляво. След този ден постепенно лунния сърп изтънява все-повече и повече, до настъпването на новолуние.
Въпреки, че Луната обикаля около Земята за 27.3 дни (тропичен лунен месец) и се завръща на същата позиция на небето, тя вече не е със същата фаза. Времето от фазата пълнолуние до следващото пълнолуние е 29.5 дни и този период се нарича синодичен лунен месец.

За първи път снимка на обратната страна на Луната е направена от руската космическа станция "Луна-3" на 4 октовмри 1959 г. През 1964 г. NASA започва работа по програмата Lunar Orbiter, една от целите на която е и фотографиране на повърхността на Луната с 5 непилотируеми космически апарата за определяне на местата за приземяване на хора на Луната с програмата Аполо. Първото успешно приземяване на повърхността на Луната е на станцията "Луна-9" на 31 януари 1966 г. в Океана на бурите. По-късно през същата година, на 2 юни, успешно се приземява и първият от американските апарати Surveyor, чиято цел е да направи отблизо снимки на лунната повърхност, за по-точно определяне на мястото за приземяване на пилотируем апарат.

За първи път човешки крак стъпва на друго космическо тяло с мисията Аполо 11: на 20 юли 1969 астронавтът Нийл Армстронг прави своята първа крачка по лунната повърхност.

ЛУННО ЗАТЪМНЕНИЕ

Явление, при което Луната попада в конуса на сянката на Земята и се придружава от намаляване на видимата от Земята яркост на лунния диск. Затъмнението става при условие , че центровете на Слънцето, Луната и Земята са на една линия, като Земята е между Слънцето и Луната.

За разлика от слънчевите, лунните затъмнения започват и завършват едновременно за всички земни обитатели, където и да се намират те. Времетраенето на пълното лунно затъмнение е почти 2 часа, а интервалът от времето между встъпването в полусянката и излизането от нея е по-голям от 5 часа.

В случая когато центъра на Луната се намира не точно, а близо до линията, съединяваща центровете на Слънцето и Земята, и отклонението не надминава 8000 км., Луната не навлиза изцяло в сянката на Земята и ще се наблюдава частично лунно затъмнение, т.е., затъмнение от полусянката на Земята. Лунните затъмнения стават само в периодите на пълнолунията тъй като за тяхното осъществяване е необходимо Слънцето и Луната да са в противоположни посоки спрямо Земята.

Лунните, а също така и слънчевите затъмнения се повтарят в една и съща последователност през всеки 18 години и 11,3 денонощия. Този период се нарича сарос. В продължение на сароса стават 28 лунни затъмнения, но те са разпределени във времето неравномерно. Може цяла година да няма нито едно, а в други две или три затъмнения.
Титла: Планетите
Публикувано от: VLADISLAVA в Октомври 01, 2005, 21:21:23 pm
Меркурий

Най-близката до Слънцето планета е Меркурий - едно кълбо с диаметър 4880 км., т.е. по-голямо от Луната, но много по-малко от Земята. Неговата маса е едва 5,4 % от земната, плътността му е 5,44 g/см3 . Меркурий обикаля около Слънцето по силно елиптична орбита на средно разстояние 57,9 милиона километра. Той прави една пълна обиколка за 88 денонощия със средна скорост 54 кm/s, която е почти два пъти по-голяма от средната скорост на Земята. Това е най-бързо движещата се планета. Затова пък тя се движи много бавно около оста си. С радарни наблюдения е установено, че нейния период на околоосно въртене е 59 дни, което е 2/3 от периода й на обикаляне около Слънцето. Това означава, че планетата извършва 3 завъртания осоло оста си за 2 обиколки около Слънцето.
На Меркурий практически няма атмосфера. Затова през деня повърхността му се нажежава до над 400 оС. При тази температура се топят калаят, оловото и даже цинкът. През нощта температурата пада до -170о С.
Повърхността на Меркурий е покрита с кратери, така че неговите снимки трудно се отличават от тези на Луната.

Венера

Венера е най-близката до Земята планета. Тя носи името на древногръцката олимпийска красавица Афродита, родена в пяната на морските вълни (в римската митология - Венера). Поради удивителната яркост, с която тя се откроява на вечерното или на утринното небе, планетата от най-стари времена е наричана още Вечерница или Зорница.
По своите размери и маса Венера не се отличава много от Земята. Масата й е по-малка с 20% от тази на Земята, а радиусът й е по-малък от земния с 270 км. Движи се около Слънцето на средно разстояние 108 милиона км. Средната й плътност, която е 5,24 g/см3 също незначително се отличава от средната плътност на Земята. Макар че от планетите Венера е най-блезката ни съседка, нейната повърхност не се вижда от Земята. Това е така, защото тя по подобие на Земята притежава атмосфера, открита още през 1761 г. от руския учен Ломоносов. В продължение на почти 200 г. тази доста плътна атмосфера е била непроницаема бариера за наблюдаване и изучаване на повърхността на планетата. С радиолокационни изследвания беше установено, че периодът на околоосно въртене на Венера е равен на 243 земни денонощия - най-големият в Слънчевата система. При това Венера се върти в посока, обратна на въртенето на всички останали планети (освен Уран). Денонощието на Венера е равно на 117 дни.
Всичко, което знаем сега за повърхността на Венера, е резултат главно от работата на руските космически апарати от серията "Венера" и от радиолокационни наблюдения.
Макар че по размери и маса Венера прилича на Земята,нейните физични условия, както и съставът на атмосферата й силно се различават от земните. Атмосферата на Венера се състои предимно от СО2 (97%) с примеси от азот, водни пари, кислород и др. Атмосферното налягане на повърхността на планетата е твърде голямо - около 9000 kPa, а температурата - около 475о С, е почти еднаква на огряваната и неогряваната от Слънцето страна.
Весоката температура на Венера се обяснява главно с парниковия ефект. При него излъчената от планетата топлина се задържа от въглеродния диоксид в атмосферата и повърхността на Венера не може да изстине. Облачната покривка на Венера е слоеста, което свидетелства за движение на газовете в горните части на атмосферата. На височина около 50 км скоростта на ветровете достига до 60 m/s. Облаците на Венера са съставени не от водни пари, както е на Земята, а от капчици концентрирана сярна киселина и зрънца от чиста сяра.

Земя

Планетата Земя - нашият общ дом е третата по отдалеченост от Слънцето. Тя обикаля около Слънцето на разстояние 150 милиона км за около 365,25 дни. Нашата планета е една от малките по размери и маса. Нейният среден радиус е 6370 км, а масата й - около 6.1024 кг. Върти се сравнително бавно около оста си за 24 дни 56 минути и 4 секунди.
Земята има най-голяма средна плътност сред планетите - 5,5 g/см3. Тази плътност е почти два пъти по-голяма от плътността на скалите на повърхността й, което говори за нееднородност на Земята. Наистина нейното ядро е с много по-голяма плътност от тази на мантията и кората, която е дебела около 35 км. Вероятно то е желязно, може би с примеси от други тежки метали, докато в кората преобладават сравнително леки съединения.
Средната температура на Земята е приблизително 10о С. Тя е различна за места с различни координати и се мени през денонощието и с годишните времена. Около 70% от повърхността на Земята е покрита с вода, която е нейната хидросфера. Земната хидросфера е уникално явление в Слънчевата система - нито една от известните ни планети не притежава подобно образувание. При условията на другите космически тела водата е предимно в твърда фаза. На Земята само 7% от водата е постоянно в твърдо състояние, образувайки полярните шапки на нашата планета.
Газовата обвивка - атмосферата на Земята, съдържа 78% азот, 21% кислород, а останалият около 1% са водни пари, въглероден диоксид и др. Химичният състав на атмосферата, както и нейната температура и плътност, са изучени подробно за различни височини с помощта на изкуствени спътници. Тези параметри силно зависят от височината. Температурата и плътността освен това зависят от времето през денонощието, както и от слънчевата активност.
Една от особеностите на Земята е нейното магнитно поле. То е подобно на полето на магнитен дипол, а оста му не съвпада с географската ос. То също силно се влияе от някои прояви на слънчевата активност. Неговото действие е
причина за образуването около Земята на радиационни пояси, открити и изучени още с първите изкуствени спътници. Така се наричат пръстенообразните образувания около екватора на Земята, разположени на височина над 2500 км, в които са концентрирани протони и електрони с високи енергии. Тези частици непрекъснато "изтичат" от Слънцето и попадат под действието на земното магнитно поле. Изсипването на сравнително много такива изхвърлени от Слънцето при слънчево избухване частици около земните магнитни полюси предизвиква полярни сияния.

Луна

Луната е единственият естествен спътник на Земята. Радиусът й (1740 км) е около 1/4 от земния, а масата й (7,25 . 1022 кг) е 1/81 от масата на Земята. Средната плътност на Луната е 3,3 g/см3 , т.е. по-малка от тази на Земята. Вероятно лунното ядро не е така плътно като земното. Луната обикаля около Земята на средно разстояние 384 000 км за 27 дни 7 часа и 43 минути. Тъй като периодът на околоосното въртене на Луната съвпада с периода на обикалянето й около Земята, тя е постоянно обърната към нашата планета само с едната си половина.
Повърхността и физичните условия на Луната са изследвани подробно с наблюдения от Земята и със средствата на космическата техника. Още през 1959 г. руската станция "Луна-3" фотографира и предаде на Земята първите снимки на обратната невидима страна на нашия спътник. През 1969 г. на повърхността на Луната за първи път се спусна американски космически кораб с екипаж от двама астронавти, които проведоха изследвания на лунната почва и върнаха на Земята образци от нея. Общо 6-те успешни експедиции "Аполо" доставиха на Земята около 400 кг лунно вещество.
Ускорението, създавано от гравитационната сила на повърхността на Луната, е около 6 пъти по-малко от ускорението на земната повърхност. Поради това, ако Луната е имала атмосфера, тя се е разсеяла в междупланетното протранство, след като нейните частици са достигнали скоростта на откъсване (втора космическа скорост), която за Луната е само 2,4 km/s. Липсата на атмосфера е причина температурата на лунната повърхност силно да се променя. През продължаващия 14 дни лунен ден тя достига до +120оС, а през също толкова дългата лунна нощ спада до -130оС.
По повърхността на Луната дори и с просто око се виждат светли и тъмни участъци. Светлите, които са около 40% от обърнатото към Земята полукълбо, са наречени континенти. Това са неравни планински райони. Тъмните райони са равни и по-слабо отразяват слънчевата светлина. Те са наречени морета. На обратната страна на Луната равнините са по-светли и се наричат таласоиди (мореподобни). В континентите главно на границата с моретата се наблюдават високи планински вериги. Някои лунни върхове надминават 9000 м височина. По лунната повърхност се наблюдават и долини, широки пукнатини и др.
Но най-характерните образувания по лунната повърхност са кратерите. Така се наричат пръстеновидните планински валове, ограждащи равна повърхност, в центъра на която често има висок хълм. Най-големите кратери са с диаметри над 100 км. Големите кратери носят имена на известни учени. Лунните проби, доставени на Земята, се изследват в лаборатории от много учени в различни страни. По своя минерален и химичен състав много от тях са подобни на земните базалтови скали. В тях са открити почти всички познати на Земята химични елементи.
По съдържанието на някои радиоактивни елементи и по елементите, които се получават при тяхното разпадане, е определена възрастта на лунните проби. Луната се оказва между 3,3 и 4,6 милиарда години, т.е. колкото е възрастта и на Земята.
Еднаквостта на химичния състав на повърхността на Луната и Земята показва, че и в това отношение няма разлика между Земята и космическите тела, или по-общо между "земната" и "небесната" материя.

Марс

Марс е четвъртата по отдалеченост от Слънцето планета, с която завършва групата на планетите от земната група. Поради червения си цвят тя носи името на древногръцкия бог на войната Арес (в римската митология - Марс).
Марс е най-известната от всички планети в Слънчевата система. С нея отдавна е свързан един от най-вълнуващите въпроси, които хората са си поставяли: "Има ли живот на друга планета освен на Земята?". Възможността да съществува живот на Марс започнала да се обсъжда през втората половина на миналия век, когато италианският астроном Скиапарели открил върху повърхността на Марс канали. Предположението, че "каналите" имат изкуствен произход т.е. че са създадени от разумни същества, предизвикало небивал интерес. Този интерес, както и относителната близост на планетата и добрата й видимост от Земята са причина до началото на космическите изследвания Марс да бъде изучен с наземни средства много по-добре от която и да е друга планета.
От началото на 60-те години на нашия век започнаха изследванията на Марс с космически апарати. За първи път успешни снимки на повърхността му от сравнително малко разстояние бяха направени през 1965 г. Марс е първата планета след Земята, която се сдоби със свои изкуствени спътници. През 1971 г. три автоматични станции - "Марс-2" и "Марс-3" (тогавашния СССР) и "Маринър-9" (САЩ) бяха изпратени на орбита около Марс за продължителни наблюдения. Информация бе доставена и от други апарати, достигнали планетата след това. През 1976 г. американските космически станции "Вайкинг-1" и "Вайкинг-2" извършиха меко кацане на повърхността на Марс.
Наред с другите изследвания те трябваше експериментално да установят наличието на живи организми. Резултатът беше отрицателен. Стана ясно, че най-вероятно ние сме единствените в Слънчевата система живи същества.
Марс е около два пъти по-малък от Земята. Неговата орбита е доста сплесната. Затова, когато той се намира във велико противостояние (положение, при което Земята е между Слънцето и Марк, и същевременно той е в перихелия на орбитата си и е най-близо до Земята), Марс ярко свети на небето, отстъпвайки по блясък само на Венера. Такива велики противостояния се повтарят през 15 и 17 години. Последните бяха през 1971 г. и 1988 г.
Една обиколка по орбитата си Марс прави за близо две земни години. Денонощието на Марс е по-продължително с около 40 минути. Неговата ос е наклонена спрямо орбитата му почти колкото земната ос към равнината на еклиптиката. Това означава, че на Марс, както и на Земята, има сезони, но те са почти два пъти по-продължителни от земните.
Масата на Марс е 10 пъти по-малка от земната. По-малка е и средната му плътност - 3,96 g/см3, а също така и гравитационното ускорение на повърхността му - 3,71 m/s2. Марс е средно 1,5 пъти по-отдалечен от Слънцето, отколкото Земята. Затова на
единица от повърхността му се пада около 40% от енергията, която получава Земята. Това е основният фактор, който прави климатичните условия на планетата твърде сурови - средната температура -60о С, като през денонощието тя силно се изменя. Даже на екватора през лятото температурата в дневните часове рядко е по-висока от 0о С, а през нощта рязко спада до -90о С. Особено студено е на полюсите (до -130о С). При такива условия замръзва не само водата, но и въглеродният диоксид.
Атмосферата на Марс бе изследвана подробно от космическите апарати. Тя е силно разредена. Налягането й е около 160 пъти по-малко от земното. Съставена е главно от СО2 (96%) и значително по-малки количества азот, аргон и др. Наличието на кислород е нищожно - не повече от 0,15%. Концентрацията на водни пари е около 200 пъти по-малка, отколкото в най-сухите райони на Земята. Тя се мени през сезоните и зависи от марсианската географска ширина, но никога не надвишава 0,2%.
Атмосферата и климатичните условия на Марс определят природата на марсианските полярни шапки. Това са обширни бели на цвят области около полюсите на планетата. При сухата атмосфера на Марс преобладаващото вещество в тях е сухият лед, т.е. замръзналият СО2. Обикновен лед в по-големи количества е вероятно да има в по-дълбоките им слоеве.
В резултат на кондензацията на СО2 във високите части на атмосферата (над 20 км) се образуват облаци с бял цвят. Характерни за Марс са и големите жълти облаци. Те се дължат на мощните прашни бури, които често се разразяват над планетата и издигат в атмосферата огромни количества песъчинки. Съдейки по прашните бури, на Марс има силни ветрове, духащи със скорост десетки метри в секунда.
Днес разполагаме с подробни карти на марсианската повърхност, съставени по многобройните снимки, направени от различно разстояние с космически апарати. Неравен терен, покрит изобилно със заоблени големи и малки камъни - това е господстващата особеност на марсианския ландшафт. Червеникавият му цвят се дължи на високото съдържание на лимонит (Fe3O4O4O4) в марсианската почва.
Подобно на Луната Марс е осеян с кратери, образувани при падането на метеорити от междузвездното пространство. Обаче за разлика от лунните марсианските кратери са по-изгладени и по-разрушени от ерозиращото действие на носещите пясък мощни марсиански ветрове. От дейността на ветровете има и други следи - образувания, подобни на пясъчни дюни, които изпълват цели равнинни полета, наподобяващи земните пустини.
Интересни релефни образувания са криволичещите каньони, които приличат на корита на изсъхнали реки. Но при условията на Марс сега там изобщо е невъзможно да има вода в течно състояние. Предполага се, че течаща вода е имало в миналото, когато на планетата е било по-топло и атмосферното налягане е било по-високо. Не е ясно обаче защо са се изменили условията на Марс.
Марс има два естествени спътника, открити от американския астроном Хол през 1887 г. Те носят имената Фобос и Деймос. Те обикалят около Марс обърнати винаги с едната си страна към него по кръгови орбити на разстояние съответно 1 и 3 диаметъра на планетата. Една пълна обиколка Фобос извършва за около 7 часа, а Деймос - за около 30 часа. Интересен е фактът, че Фобос обиколя около Марс 3 пъти по-бързо, отколкото самата планета се върти около оста си. Затова той изгрява от западната страна на марсианския хоризонт и залязва на източната.
И двата спътника са много малки и имат неправилна форма. Средната им плътност е около 2 g/см3. Върху повърхността им се наблюдават ударни кратери. По всяка вероятност Фобос и Деймост са били астероиди и са уловени от гравитационното поле на Марс при прелитането им край него.

Юпитер

Юпитер е най-близката до Слънцето планета-гигант. Тя обикаля около него на 5 пъти по-голямо разстояние от Земята. Една обиколка по орбитата си Юпитер извършва за почти 12 земни години. Около оста си той се завърта за 9 часа и 55 минути, като екваториалните му части се движат по-бързо от околополюсните. Това показва, че за разлика от планетите от земната група Юпитер няма твърда повърхност. По обем Юпитер е два пъти по-голям от всички планети в Слънчевата система, взети заедно, а масата му съставлява 2/3 от тяхната обща маса. В сравнение със Земята той е 11 пъти по-голям по диаметър, 1300 пъти по-голям по обем и 318 пъти по-голям по маса. Плътността му е само 1,33 g/см3. Върху Юпитер от Земята се виждат успоредни на екватора тъмночервени ивици, а между тях - по-светли зони. Най-интересното е голямото червено петно, което мени своята яркост и положение върху диска на планетата, но никога не изчезва. То представлява гигантски атмосферен вихър, чиято температура е с няколко градуса по-ниска от температурата на околната среда.
Основните съставки на атмосферата на Юпитер са хелият и водородът. Освен тях са открити амоняк, метан, водни пари и др.
Измерванията показват, че температурата на горния слой облаци на Юпитер е около - 140о С. При такава ниска температура (и при налягането, характерно за този слой) молекулите на амоняка, метана и водните пари, които образуват облачната покривка на планетата, са в течно или замръзнало състояние. Всъщност това е видимата повърхност, която наблюдаваме от Земята.
За вътрешния строеж на планетата е изграден следния теоритичен модел. С отдалечаване от повърхността слоевете, съставени от хелий и водород, стават все по-топли. С температурата бързо расте и налягането, при което водородът последователно преминава от газообразно в газово-течно до изцяло течно състояние. Близо до центъра, където температурата достига десетки хиляди К, а налягането - десетки милиарди Ра, водорода преминава в метално състояние. Металният водород (вероятно смесен с хелий) образува външния слой на ядрото на планетата. То е течно и съдържа силикати, желязо, никел и др. тежки елементи.
Поради голямата маса на Юпитер е възможно излъчваната от него енергия да има същия произход, както и енергията на звездите. От друга страна, масата на Юпитер е по-малка от минимума, при който възникват самоподдържащи се термоядрени реакции - основен източник на енергията на звездите. За това понякога наричат Юпитер "неосъществена звезда".
Космическите апарати откриха пръстен около Юпитер. Той е подобен на пръстена на Сатурн, но е значително по-малък и не се вижда от Земята. Пръстенът на Юпитер има дебелина около 30 км и ширина около 8 000 км. Външната му част се състои от скални парчета и лед, които правят една обиколка около планетата за 7 часа. Вътрешната му част има значително по-малка плътност и почти достига до горната граница на облачната покривка на Юпитер.
Юпитер има 16 спътника. Условно те се разделят на 3 групи. Първата обхваща най-близките до планетата, между които четирите най-големи са Галилеевите спътници (наречени на името на откривателя си). Това са Йо, Европа, Ганимед и Калисто. От Земята те се виждат и с бинокъл. Петият спътник, който принадлежи на тази група - Амалтея, е значително по-малък. Той обикаля най-близо до планетата и има диаметър само 170 км, докато най-големия от спътниците - Танимед, има диаметър 5275 км (т.е. Ганимед е по-голям от Меркурий). Спътникът Йо бе първото след Земята тяло от Слънчевата система, на което Вояджър откри действащи вулкани. За Галилеевите спътници са характерни множество ударни кратери (Калисто), примесени с линейни образувания (Ганимед) и дебели ледени слоеве (Европа). Втората група включва пет малки спътника, които се намират на значително разстояние от планетата и обикалят около нея за около 250 денонощия. Те са слабо изучени.
Най отдалечените от планетата спътници от третата група обикалят около нея в обратна посока на останалите с периоди, надминаващи 1 година.

Сатурн

Сатурн е планета, чийто пръстен дълго време се смяташе за единствен в Слънчевата система. Още Галилей е подозирал съществуването му, но отчетлива е видян едва 50 години по-късно от Хюйгенс.
Сатурн е втората по големина след Юпитер планета от Слънчевата система. Нейният екваториален диаметър е около 120 000 км. Масата й е около 3 пъти по-малка от масата на Юпитер, но близо 100 пъти по-голяма от земната. Сатурн е единствената планета, чиято средна плътност е по-малка от плътността на водата - тя е само 0.7 g/см3 . Той се върти с период около 10 часа и обикаля около Слънцето за 29.5 години на разстояние 9.5 AU от него.
По-голямата част от това, което знаем за Сатурн, неговия пръстен и неговите спътници, дължим на трите американски космически апарата, достигнали планетата съответно през 1979, 1980 и 1981 г. - Пайниър 11, Вояджър 1 и Вояджър 2.
Със спектрални наблюдения в атмосферата на Сатурн бяха открити водород Н2, метан, СН4 и хелий.
Температурата на горния слой на облаците на Сатурн е около -180 С. Температурата на пръстена е с около 30 С по-ниска. Това показва, че Сатурн подобно на Юпитер също притежава свой вътрешен източник на енергия. Най-вероятно това е енергия, освобождавана при бавното гравитационно свиване на планетата.
Пръстенът на Сатурн е образуван от стотици отделни тесни концентрични пръстени с ширина около 50 км, между които се наблюдават също толкова широки промеждутъци. Тази структура се получава от гравитационното влияние на спътниците на Сатурн.
Наблюдаването на пръснените на Сатурн дори и с най-обикновен телескоп предлага незабравимо зрелище. Това обаче не е нищо в сравнение със спектакъла, на който човек би могъл да се възхити от повърхността на Сатурн. Тези огромни дъги от преливащи се цветове, сияния и прозирност, устремени в небето и частично прекъснати от сянката на планетата, сигурно представят внушителна и в същото време прекрасна гледка. В хода на сатурновата година условията на осветяване се менят и пръстените ще изглеждат различно на външен вид и на брой за наблюдател, който се премества от полюс към екватора на Сатурн, тъй като ще се променя ъгълът, от който ще ги вижда до пълното им изчезване - великолепно зрелище, което вероятно не е, нито ще бъде наблюдавано някога от живо същество.
Диона Тетида Мимас Титан Енцелад
Сатурн има около 20 спътника. Най-големи сред тях са Титан, Рея, Япет, Диона и Тетида. Повърхността им е обилно покрита с кратери и е заледена. Спътникът Япет има една интересна особеност - неговата предна полусфера е пет пъти по-тъмна от задната. Причините за тази особеност още не са изяснени.

Уран

Уран е открит през 1781 г. от английския астроном Уилям Хершел. Планетата обикаля около Слънцето на почти два пъти по-голямо разстояние от Сатурн, за 84 години и 7 денонощия на средно разстояние 2872 млн. км. Диаметърът й е около 50 000 км, а масата й е около 15 пъти по-голяма от масата на Земята. Средната плътност на Уран е 1.6 g/см3.
Въпреки че изглежда много слаб, понякога Уран се вижда и с просто око и би могъл да бъде открит и от древните астрономи, неразполагащи с телескопи.
Уран се върти с период 10 часа и 50 мин., при това в обратна на въртенето на Земята посока и около ос, която лежи практически в равнината на неговата орбита. За това планетата продължително време обръща към Слънцето ту единия, ту другия от полюсите си.
Уран също има пръстени. Те бяха открити през 1977 г., когато бе наблюдавано преминаването на диска на планетата пред една звезда. Междините между пръстените са запълнени със силно разредена прахообразна материя.
Никакви детайли върху повърхността на Уран не бяха наблюдавани нито от Земята, нито от Вояджър 2. Това се дължи на факта, че както Венера, Уран е обгърнат винаги с облаци.
Уран има пет големи спътника, два от които са открити още от Хершел. Вояджър 2 откри още няколко съвсем малки спътника. Преди прелитането на космически апарати за големите спътници на Уран не беше известно почти нищо. Вояджър 2 фотографира техните повърхности и при три от тях откри следи от силна геологична активност. Тя е най-голяма у най-близкия до планетата спътник Миранда. Спътниците имат сив цвят. По повърхността на всички се виждат кратери с най-различни размери.

Нептун

Нептун е открит от У. Льоверие, без изобщо да го е виждал, при изследване на смущенията на Уран. Говори се, че не го е видял и през целия си живот. Уран наистина не обикаля по орбитата си според предвижданията на астрономите и се държи сякаш някакво невидимо тяло го привлича и го кара да се отклонява от пътя си в пространството. По величината на отклонението между наблюденията и изчислените данни Льоверие определил теглото на смущаващото го тяло, изчислил орбитата му и посочил точката на небето, в която трябва да се гледа за да бъде открито. И вечерта на 23 септември 1846 г. астрономът Й. Г. Гале от Берлин, наблюдавайки посочената от Льоверие зона, открил новата планета.
Нептун бе достигнат от Вояджър 2 през август 1989 г. Както и при Уран по повърхността на планетата не се наблюдават никакви детайли. Различават се отделни бели петънца както по повърхността на земен океан. Ето защо едно петно, което бе забелязано да се движи, получи името скутер.
Температурата на атмосферата на планетата е около -220 С, както и при Уран. Но Нептун получава 2.5 пъти по-малко енергия от Слънцето в сравнение с Уран. За това при него, както при Юпитер и Сатурн, трябва да се допусне наличието на допълнителен източник на енергия. Диаметърът на Нептун е 49 500 км, масата му е 17 пъти по-голяма от земната, а плътността - 1.7 пъти по-голяма от тази на водата. Той се завърта около оста си за 0.6 земни денонощия, а периодът му на обикаляне около Слънцето е 164.82 земни години. Намира се на 30.1 AU от нашата звезда.
Вояджър 2 потвърди, че Нептун има пръстени, за каквито свидетелстваха няколко наблюдения от Земята.
От двата по-известни спътника - Тритон и Нереида, Вояджър 2 мина сравнително близо до първия. Тритон обикаля около Нептун по почти кръгова орбита и в обратна посока. Спътникът се оказа по-малък от очакваното. Върху него се наблюдават кратери, като част от тях са вулканични. Нещо повече - има признаци на незатихнала вулканична активност. Ако това се потвърди, Тритон ще бъде третото тяло в Слънчевата система след Земята и спътника на Юпитер Йо с действащи вулкани (има подозрения, че и Венера показва такава активност).

Плутон

Най-отдалечената от Слънцето плането в Слънчевата система - Плутон, обикаля около нашата звезда за почти 250 години, така че от откриването й до сега тя не е изминала дори 1/4 от пътя по орбитата си. Плутон е един замръзнал безжизнен свят в покрайнините на Слънчевата система и за това носи името на древноримския бог на подземното царство на мъртвите. Отдалечен е на около 40 AU от Слънцето. Орбитата на Плутон е силно елиптична и когато планетата е около перихелия си, тя и по-близо до слънцето от Нептун. Периодът на околоосно въртене е 6.387 земни денонощия. Диаметърът на Плутон е 0.15, а масата му - 0.02 от земните.
В средата на века бе установено, че блясъкът на Плутон се променя с период 6.4 дни. Смяташе се, че
това е период на околоосно въртене на планетата. През 1978 г. американският астроном Кристи обърна внимание, че фотографския образ на планетата е удължен и голямата ос на образа се върти със същия период. След време се изясни, че това удължаване на образа се дължи на спътник, разположен много близо до планетата. Спътникът бе наречен Харон (по името на митичния лодкар, превозващ душите на умрелите през реката Стикс в царството на мълтвите). Той се намира на разстояние около 20 000 км от планетата и има размери около 1000 км. Планетата вероятно не е много голяма. Следователно Плутон, последната от планетите на Слънчевата система, може да се смята за двойна планета.
Почти сигурно е, че повърхността на планетата е покрита с много дебели слоеве от лед и сняг, поради извънредно ниската температура - около -230 С.
Пребиваването в такъв свят навярно е тягостно. Черно небе, обсипано с блестящи звезди, които почти не трепват поради отсъствието на атмосфера, е надвиснало в нощта над безкрайните грамади от ледени блокове. В определен момент изгрява една звезда, много по-ярка от останалите, и пейзажът просветлява, както земният под лунните лъчи. Изгряло е Слънцето - едно Слънце, което би трябвало да свети и топли, но то само ни открива със светлинния си спектър отчайващо пустите ледени простори наоколо и увеличава унинието, което цари на онази далечна земя.
Титла: Микровълни
Публикувано от: VLADISLAVA в Октомври 01, 2005, 21:23:02 pm
За илюстрацията на вълните се използва ситуацията, когато в спокойна вода хвърлим малко камъче. На мястото на падането, водата се разклаща и образува концентрични окръжности , напречни вълни разпространяващи се с еднаква скорост във всички посоки.

Електромагнетизмът започва с феномена, който произтича, когато през електрически проводник протече ток. Електрическия поток произвежда енергия извън проводника.
Микровълните, в печките, както и светлината преминават през стъкло и някой материали и проникват в други , предизвикват засилено трептене на молекулите им, което от своя страна причинява повишаване на температурата.

Водата е едно от най-добре абсорбиращите микровълните вещества и затова продуктите съдържащи най-много влага се готвят най-бързо в микровълнова печка.

Не е истина, че микровълните загряват храната от вътре на вън равномерно, при размразяване или печене винаги има области с различна температура. Възможно е при готвене на месо например да има част , която да не е изпечена добре, което е опасно, защото ако това месо е заразено с бактерии, те не са унищожени напълно, както се гарантира от печенето в нормална готварска печка.
Поради тази причина микровълновата обработка на храни не е намерила приложение в консервната промишленост.
Микровълните са подобни на светлината електромагнитни вълни без електричен заряд, движещи се праволинейно без да се влияят от магнитни полета. Открити са от американския радиоинженер Карл Гуте Янски през 1931 г. Микровълните имат дължина на вълната от порядъка на сантиметри и честота от порядъка на гигахерци и принадлежат към групата на излъчване, наречена радиовълни и са най-малките в тази група.

Тъй като микровълните са много по-дълги в сравнение със светлинните вълни, те имат по-малка енергия и се детектират по-трудно. Точността, с която може да бъде определено положението на източника на вълни намалява с увеличаването на дължината на вълната. Затова е по-трудно да се определи мястото на един източник на микровълни, отколкото на светлинния.

Съществуването на микровълни в космоса показва, че звездите излъчват във всички дължини на вълните. Земната атмосфера пропуска светлинните и микровълните, но спира други електромагнитни вълни. Затова с помощта на спътници, обикалящи около Земята, извън нейната атмосфера се изследва пълния обхват на идващото от космоса излъчване. С помощта на такава апаратура учените успяха да детектират ултравиолетовите, рентгеновите и лъчите с много малка дължина – гама-лъчите.

Микровълните намират приложение в предаването на информация от едно място до друго, тъй като те могат да проникват през мъгла, дъжд, сняг и дим. По-дългите микровълни, с дължина на вълната 12 см. и честота 2.45 GHz се използват за затоплянето на храната в микровълновите фурни.
Титла: Звук
Публикувано от: VLADISLAVA в Октомври 01, 2005, 21:27:11 pm
Най-разнообразни звуци изпълват всеки момент в пространството около нас.Благодарение на една част от тях става обменяне на инфо между хората(посредством говора и слуха).Чрез звуци обменят инфо помежду си и някой животни.По звуците много често хората и животните се ориентират в околната среда и се препазват от опасности.
Но що е това звук?Как възниква звукът?Отговор на тези въпроси ни дава учението за звука-акустиката,един от дяловете на физиката.нека например опънем и след това опуснем струната на китара.Тя започва да трепти около равновесното си положение.Трептенето на струната се предава по околния въздух,частижите на който ту се сгъстяват,ту се разреждат.Тези трептения се предават от частица на частица-във въздуха започва да се разпространява една звукова вълна..От казаното следва,че всеки звук е свързан с едно трептеливо и едно вълнообразно движение.
Една от основните характеристики за звука е неговата честота.Честота на звука е равна на честотата на трептене на неговия източник, т.е. е на брао на пълните трептения,които прави този източник за единица време.Тялото прави едно пълно трептене,когато се отколни от равновесното си положение в едната посока,след това в другата посока и отново достигне до първоначалното си равновесно положение.Единицата, с която се измерва честотата на звука се нарича херц.Честотата на звука ще бъде един херц,когато частиците ,в която се разпространява този свук,извършват по едно пълно трептене за една секунда.Когато всяка една от тези частици извършва по 100 трептения за една секунда,казваме,че звукът е с честота 100 херца.
Колкото честота на звука е по-голяма,толкова по-голяма е неговата височина и ние казваме,че този звук има по-висок тон.Колкото размерите на едно трептящо тяло са по-малки,толкова по-висок тон издава то при трептенето си.Така например трептящите метални пластинки в устната хармоника са по-къси в този край,в който при духане тя издава по-високи тонове.
Човешкото ухо може да чува само звуците,чиято честота е по-голяма от 16 херца е по-малка от 20000 херца.Звуците с честота под 16 херца се наричат инфразвук,а с честотата над 20000 херца-ултразвук.Тези звуци ние не чуваме..
Титла: ЕВОЛЮЦИЯ НА ЗВЕЗДИТЕ
Публикувано от: VLADISLAVA в Октомври 01, 2005, 22:56:58 pm
Днес астрономията разполага с голямо количество аргументи в полза на твърдението ,че звездите се образуват чрез кондензация на облаци от газово-прахова междузвездна среда.Процесът на образуване на звезди от тази среда продължава и понастоящем.Изясняването на това обстоятелство е едно от най-крупните достижения на съвременната астрономия.До съвсем неотдавна считана ,че всички звезди са се образували почти едновременно преди много милиарда години.За загиването на тези метафизически представи твърде много допринесе преди всичко прогресът на наблюдателната астрономия и развитието на теорията за строежа и еволюцията на звездите.В резултат стана ясно ,че много от наблюдаваните звезди са сравнително млади обекти , а някои от тях са възникнали ,когато на Земята вече е имало хора.
Важен аргумент в полза на извода,че звездите се образуват от междузвездната газова-прахова среда,е разположението на групи звезди,които съвсем сигурно са млади (така наречените <<асоциации>>),в спиралните ръкави на Галактиката.Защото галактическата спирала е завита силова магнитна тръба,в която се задържат облаците междузвезден газ.Вън от спиралните ръкави плътността на междузвездния газ е много малка.Ако звездите се образуваха не от междузвездната газово-прахова среда, а от някакви хипотетични <<до звездни>> свръх плътни тела (както например считат някои учени),би било съвършено непонятно защо тези тела се задържат в ръкавите на спиралната структура на Галактиката от магнитно поле с нищожен интезитет:той не надминава 10-5 оерщеда.Звездите от <<по-спиралните ръкави>> поколение не показват тенденция да се групират в милиони и милиарди години от своята еволюция те са успели да отидат далеч от мястото на своето раждане - спиралните ръкави.Това демонстрира ,че силите,които действуват в спиралите,не могат да изменят движенията на достатъчно компактна маса вещество.
Централен въпрос в проблема за еволюцията на звездите е въпросът за източниците на тяхната енергия.И наистина откъде се взема огромното количество енергия,необходимо за поддържане излъчването например на Слънцето приблизително на наблюдаваното ниво в течение на няколко милиарда години?Няма съмнение,че възрастта на Слънцето е повече от 3 млрд. години.Това следва ,ако щете,и от съвременните оценки на възрастта на Земята по различни радиоактивни методи.Едва ли Слънцето е <<по-младо>> от Земята.
В миналия век и в началото на този век се предлагаха различни хипотези за природата на източниците на енергия на Слънцето и звездите.Някои учени например смятаха ,че източникът на слънчевата енергия се крие я непрекъснатото падане върху неговата повърхност на метеори ,други търсеха този източник в непрекъснатото свиване на Слънцето.Потенциалната енергия,която се освобождава при такъв процес ,би могла при някои условия да премине в излъчване.
Успехите на ядрената физика позволиха да се реши проблема за източниците на звездна енергия още я края на 30-те години на нашия век.Такъв източник са термоядрените реакции на синтез,които стават в недрата на звездите при господствуващата там много висока температура (от порядъка на десетки милиони градуси).В резултат на тези реакции,чиято скорост силно зависи от температурата,протоните се превръщат в хелиеви ядра.А освобождаващата се енергия бавно <<се просмуква>> през недрата на звездите и в края на краищата,значително трансформирана ,се излъчва в световното пространство .Това е изключително мощен източник .По такъв начин за поддържане излъчването на наблюдаваното в течение на милиарда години ниво е достатъчно Слънцето да е <<изразходвало>> не повече от 10% от своя първоначален запас водород.
Сега можем да си представим картината на еволюцията на някаква звезда по следния начин.По някакви причини (могат да се посочат няколко такива) облакът междузвездна газово-прахова среда е започнал да се кондензира.Твърде скоро под влиянието на силата на всемирното притегляне от този облак се образува сравнително плътно,непрозрачно газово кълбо.Ако искаме да бъдем строги ,това кълбо още не може да се нарече звезда ,тъй като в неговите централни области температурата е недостатъчна,за да започнат термоядрени реакции.Налягането на газа вътре в кълбото все още не е в състояние да уравновеси силите на притегляне на отделните негови части.Поради това то непрекъснато ще се свива .Възможно е такива <<протозвезди>> да се наблюдават в отделните мъглявини във вид на много тъмни компактни образувания ,които се наричат глобули.Обикновено едновременно се образува не една протозвезда,а повече или по-малко многобройна група от тях .По-нататък тези групи се превръщат в добре известните на астрономите звездни асоциации и купове.Твърде вероятно е на този най-ранен етап от еволюцията на звездата около нея да се образуват сгъстявания с по-малка маса,които след това постепенно се превръщат в планети.
При свиването на протозвездата нейната температура се повишава и значителна част от освобождаващата се потенциална енергия се излъчва в околното пространство.Тъй като размерите на свиващото се газово кълбо са много големи,излъчването от единица повърхност ще бъде незначително.Понеже потокът на излъчването от единица повърхност е пропорционален на четвъртата степен на температурата,температурата на повърхностните слоеве на звездата е сравнително ниска,докато нейната светимост е почти такава,каквато на обикновената звезда със същата маса.Поради това на диаграмата <<спектър –светимост>> такива звезди попадат в областта на червените гиганти или червените джуджета в зависимост от големината на тяхната първоначална маса.
По-нататък протозвездата продължава да се свива.Размерите и стават по-малки,а повърхностната и температура расте ,вследствие на което спектърът и става все <<по-ранен>>.В този период температурата на звездните недра вече се оказва достатъчна,щото там да започнат термоядрени реакции.При това налягането на газа във вътрешността на бъдещата звезда уравновесява притеглянето и газовото кълбо престава да се свива.Протозвездата става звезда.
За да преминат през този най-ранен стадий от своята еволюция,на протозвездите е нужно сравнително не много време.Ако например масата на протозвездата е по-голяма от слънчевата,то са нужни само няколко милиони години,и ако е по-малка - няколко стотици милиона години.Тъй като времето на протозвездите е сравнително неголямо,да се наблюдава тази най-ранна фаза от развитието на звездите е трудно.Все пак,изглежда, звезди в този стадий се наблюдават .Имаме предвид много интересните звезди от типа на Т от Телец,които обикновено са потопени в тъмни мъглявини.
След като престане да се свива,звездата дълго излъчва,практически не променяйки своето положение .Нейното излъчване се поддържа от термоядрените реакции,които стават в централните и области.Мястото на звездата върху главната последователност се определя от нейната маса.Трябва да отбележим,че има още един параметър,който определя положението на равновесната излъчваща звезда върху диаграмата <<спектър-светимост>>.Такъв параметър е първоначалният химически състав на звездата.Ако относителното съдържание на тежки елементи се намалява,звездата <<ляга>> върху диаграмата по-ниско.Именно с това обстоятелство се обяснява наличието на субджуджета на последователността.Относителното съдържание на тежки елементи в тези звезди е десетки пъти по-малко.
Времето на пребиваването на звездата върху главната последователност се определя от нейната първоначална маса.Ако масата е голяма,излъчването на звездата има огромна мощност и тя твърде бързо изразходва запасите от своето водородно <<гориво>>.Така например звездите от главната последователност с маца,няколко десетки пъти по-голяма от слънчевата (това са горещи сини гиганти от спектрален клас О),могат устойчиво да излъчват,намирайки се на тази последователност едва няколко милиона години,а в същото време звездите с маса,близка до слънчевата,остават върху главната последователност 10-15 милиарда години.
<<Изгарянето>> на водорода (т.е. превръщането му в хелий при термоядрените реакции) става само в централните области на звездата.Това се обяснява с факта,че звездното вещество се примесва само в централните области на звездата,където протичат ядрените реакции.докато повърхностните слоеве запазват относителното съдържание на водорода неизменно.Тъй като количеството водород в централните области на звездата е ограничено,рано или късно (в зависимост от масата на звездата) то практически изцяло <<изгаря>>.Пресмятанията показват,че
масата и радиусът на нейната централна област,където стават ядрените реакции,постепенно намаляват,при което звездата бавно се премества по диаграмата <<спектър-светимост>>
надясно.Този процес става значително по-бързо при сравнително масивните звезди.
Какво ще стане с звездата,когато всичкият (или почти всичкият) водород в нейното ядро <<изгори>>?Тъй като отделянето на енергия в централните области на звездата прекъсва,температурата и налягането не могат да се поддържат там на ниво,необходимо за противодействие на силата на притеглянето,която свива звездата.Ядрото на звездата започва да се свива,а неговата температура ще се повишава.Образува се много плътна гореща област,състояща се от хелий (в който се е превърнал водородът) с неголям примес от по-тежки елементи.В тази плътна гореща област ядрените реакции не ще стават,но те ще протичат твърде интензивно в сравнително тънък слой от периферията на ядрото. Изчисленията показват,че светимостта на звездата и нейните размери ще започнат да растат.Звездата ще почне да <<слиза>> от главната последователност,преминавайки в областта на червените гиганти.Освен това се оказва,че звездите-гиганти с по-малко съдържание на тежки елементи ще имат при еднакви размери по-висока светимост.
При преминаването на звездата в стадий на червен гигант скоростта на нейната еволюция значително се увеличава.
За проверка на теорията голямо значение има построяването на диаграма <<спектър-светимост>> за отделни купове от звезди.Работата се състои в това,че звездите от един и същ куп (например Плеядите) имат еднаква възраст.Като се сравняват диаграмите <<спектър-светимост>> за разни купове-<<стари>> и <<млади>>,може да се изясни как еволюират звездите.
Преди няколко години академик Б.М.Понтекорво предложи експеримент,с помощта на който да се наблюдава потокът от частици неутрино,който се поражда в недрата на Слънцето в резултат на ядрените реакции.По този начин се открива възможност за пряка наблюдателна проверка на теорията за вътрешния строеж на звездите.
Нека обаче да се върнем към въпроса за по-нататъшната еволюция на звездите.Какво става с тях,когато реакцията <<хелий-въглерод>>,която става в централните области,се прекрати също като и водородната реакция я тънкия слой,обгръщащ горещото плътно ядро ?Какъв стадий от еволюцията настъпва след стадия на червените гиганти? Съвкупността от данните на наблюденията,а също така редица теоретически съображения показват,че на този етап от еволюцията значителна част от масата на звездата,образуваща нейната връхна обвивка, <<се изхвърля>>.По всичко изглежда,такъв процес наблюдаваме при така наречените <<планетарни мъглявини>>.След като от звездата се отдели със сравнително неголяма скорост нейната горна обвивка, <<разголват се>> нейните вътрешни,много горещи слоеве.Заедно с това отделилата се обвивка се разширява и се отдалечава все повече и повече от звездата.
Силното ултравиолетово излъчване от звездата – ядро на планетарната мъзлявина – ще йонизира атомите в обвивката,като възбужда тяхното светене.След няколко десетки хиляди години обвивката ще се разсее и ще остане само неголяма,много гореща плътна звезда.Постепенно,изстивайки твърде бавно,тя ще се превърне я бяло джудже.По такъв начин белите джуджета като че ли <<узряват>> вътре в звездите – червени гиганти,и <<се появяват на бял свят>> след отделянето на горните слоеве може да стане не чрез образуване на планетарни мъглявини,а чрез постепенно изтичане на атомите в междузвездното пространство.Така или иначе белите джуджета с огромна плътност,в които всичкият водород е <<изгорял>> и ядрените реакции са престанали,представляват заключителният етап от еволюцията на звездите.
Изводът,че белите джуджета са заключителен стадий от еволюцията на звездите,следващия стадий за червените гиганти има пряко наблюдателно потвърждение .Сега вече е установено,че в <<старите>> звездни купове,например в Гиадите и Яслите,има бели джуджета,докато в <<младите>> купове,например в Плеядите,те отсъствуват.Тъй като старите купове се отличават от младите само по това,че сравнително масивните звезди са успели вече да се отделят от главната последователност и частично са преминали през етапа на червените гиганти,то логично се явява признаването на генетична връзка между най-последния етап от еволюцията на звездите и белите джуджета.Като изстиват постепенно,те излъчват все по-малко и по-малко,превръщайки се в невидими <<черни джуджета>>.Това са мъртви,студени звезди с огромна плътност,милиони пъти по-плътни от водата.Техните размери са по-малки от земното кълбо,макар масите има да са сравними със слънчевата.Процесът на изстиването на белите джуджета продължава много милиарди години.Така повечето от звездите завършват своето съществуване.
Скоростта на еволюцията на звездите зависи от тяхната първоначална маса.Тъй като по редица признаци от времето на образуването на нашата звездна система – Галактиката,са минали около 10-15 млрд. години,то през този краен (макар и огромен) интервал от време целият описан еволюционен път са преминали само онези звезди,чиито маси превишават известна величина.Изглежда тази <<критична >> маса едва с 10-20 % превишава масата на Слънцето.От друга страна процесът на образуването на звезди от междузвездната газово-прахова среда протича в нашата Галактика непрекъснато.Той става и сега.Именно поради това ние наблюдаваме горещи масивни звезди в горната лява част на главната последователност.Но даже звездите,които са се образували в самото начало на формирането на Галактиката,ако тяхната маса е по-малка от 1,2 от слънчевата,още не са успели да се отделят от главната последователност.Слънцето се е образувало преди около 5 млрд. години,когато Галактиката е била вече отдавна сформирана и в основни черти подобна на <<съвременната>>.Ето вече най-малко 4,5 млрд. години то <<седи>> на главната последователност,като излъчва устойчиво благодарение на ядрените реакции,изразяващи се в превръщане на водорода в хелий,които протичат в неговите централни области.Колко време още ще продължи това?Пресмятанията показват,че нашето Слънце ще стане червем гигант след 8 млрд. години.При това неговата светимост ще се увеличи стотици пъти,а радиусът му – десетки пъти.Този стадий от еволюцията на нашето светило ще заеме няколко стотин милиона години.Накрая по един или друг начин гигантското Слънце ще изхвърли своята обвивка и ще се превърне в бяло джудже.Разбира се,на нас изобщо не е безразлична съдбата на Слънцето,тъй като с него тясно е свързано развитието на живота върху Земята.
Титла: Ядрен синтез и Термоядрени реакции
Публикувано от: VLADISLAVA в Октомври 01, 2005, 23:13:59 pm
Ядрен синтез

Реакции на ядрен синтез.
При ядрените реакции се освобождава енергия, ако масовият дефект на получените продукти е по-голям от масовия дефект на реагиращите частици. Най-малък масов дефект на един нуклон имат най-леките и най-тежките ядра. Поради това енергия може да се получи не само при деление на тежко ядро, но и при сливане (синтез) на две леки ядра в едно по-тежко, за което специфичната енергия на връзката е по-голяма.
Енергията, която се освобождава при сливане на две малки ядра е околодесетина пъти по-малка от освободената при деление на тежко ядро енергия. Тъй като в едно деление участват 240 нуклона, а в една реакция на синтез – само няколко, при синтеза се отделя много повече енергия, пресметнато на един нуклон, отколкото при делението.
Това е един от факторите, обуславящи по-голямата изгода от тези реакции като източник на енергия.
За да се осъществи ядреният синтез трябва да се преодолее електростатичното отблъскване между положително заредените ядра. Това може да стане само ако предварително на ядрата се се предаде достатъчно голяма кинетична енергия, за да може за нейна сметка те да се сближат до разстояние от 10-14 м., където вече действат ядрените сили на привличане, според това как се предава тази енергия е възможно да се осъществи ядрен синтез.


Термоядрени реакции

Тъй като средната енергия на частиците е пропорционална на температурата на средата, достатъчно голяма енергия на ядрата може да се предаде и чрез нагряване. Пресмятанията показват, че за целта е необходимо средата да се нагрее до няколкостотин милиона градуса – едва тогава енергията на топлинното движение на ядрата става достатъчна за преодоляване на електричното им отблъскване.
Реакции на синтез на леки ядра, осъществявани при такава висока температура, се наричат термоядрени реакции.
Оказва се, че именно такъв тип реакции протичат във вътрешността на Слънцето, пълна забрана и унищожаване на термоядрените оръжия.
Титла: Re: Физика
Публикувано от: Magic`Green`eyes в Октомври 12, 2005, 09:35:03 am
Това да не е астрономия [oops]
Трябва да намеря някакви свестни материали...
Титла: Re: Физика
Публикувано от: stankoff в Ноември 26, 2005, 00:33:18 am
Уха, тези работи по астрономия ще ми бъдат от полза тази година. Браво на VLADISLAVA  [намиг]
Титла: Re: Физика
Публикувано от: VLADISLAVA в Ноември 27, 2005, 12:37:36 pm
Уха, тези работи по астрономия ще ми бъдат от полза тази година. Браво на VLADISLAVA  [намиг]

 [lol] [smile2] :pp
Титла: Re: Физика
Публикувано от: ilusia в Май 14, 2006, 20:36:05 pm
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F:%D0%A4%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0
Титла: Re: Физика
Публикувано от: FALLEN в Юли 25, 2006, 00:14:17 am
Ам..и физиката не ми е от любимите предмети...то кой ли ми е любим де [oops]
Титла: Re: Физика
Публикувано от: Gerry{} в Август 02, 2006, 22:10:01 pm
м и на мен не ми харесва много много  [confused]
Титла: Re: Физика
Публикувано от: gospojica_Lubov в Юни 03, 2008, 15:19:04 pm
Полезно [a taka]