Обесването на Васил Левски
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Христо Ботев
(http://images.ibox.bg/2007/02/19/20783/256x190.jpg)
news.bg
Студеният 6 февруари /18 нов стил/ на 1873 г. отнема един от най-достойните синове на България. Край София е обесен Васил Кунчев.
В съзнанието и сърцата на българите той остава икона - Апостола на свободата, както пръв го нарича Иван Вазов.
С краткия си живот успява да пребори смъртта. В пантеона на великите българи, застава най- високо.
Преди 150 години обаче един млад мъж е далеч от идеята за собствената си изключителност, още по- малко от самоосъзнаването си като велика личност. Отдаден, активен и постоянно търсещ отговорите за бъдещето на нацията, той се налага като лидер на Вътрешната революционна организация (ВРО) и участва в създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК).
Преди век и половина дяконът Игнатий захвърля расото и се отказва от службата на Бог, за да служи на България. Въпреки че тогава родината не облагодетелства и най-често смъртта, определя „мандатите".
Но не в политиката или в абстрактното величие можем да търсим Левски днес. Той е жив в идеите си. До които малцина от използващите името му, от възхваляващите го, от „уповаващите се" в принципите му достигат.
Апостолът се превръща в икона и образът му бавно се топи сред множественото създадени впоследствие образи. Младият мъж поема националната енергия за отърсване от оковите.
Далновиден и талантлив организатор, Васил Левски обобщава опита на революционното движение до този момент и пръв достига до съзнаването на необходимостта от предварителна подготовка чрез създаването на революционни комитети и пренасяне на центъра на организирането на националната революция в българските земи.
Апостола вярва в силите на българите сами да извоюват своята свобода, защото "който ни освободи, той ще ни зароби". Проповядва идеята за "свята и чиста република", в която всички "да бъдат напълно свободни там, гдето живее българинът - в България, Тракия, Македония".
Иван Унджиев, изследвал продължително и задълбочено живота на Васил Левски, обобщава:
„Апостола е най-съвършен синтез на мисъл и воля, на живот и дело. Затова у него няма колебания, няма раздвоение, няма връщане назад. Вдъхновен от безгранична обич към България и от желанието да види отечеството си свободно, той работи с ненадмината прозорливост и такт, с непостижимо себеотрицание и с неизчерпаема воля за борба и подвиг.
Неговото безстрашие, ловкостта, с която излизаше невредим от опасностите, естествената му скромност, нравствената му чистота, голямото му търпение и великодушие заедно с величието на подвига и жертвата му превърнаха неговото дело в легенда. Неговото име стана най-скъп символ на народното съзнание. А самият той израсна като един от най-съвършените изразители на българския народностен дух."
Велик българин! Без всякакви резерви е пожертвал живота си за родината. Осъзнал е важността от ръководен център на освободителното движение във вътрешността на българските земи, нуждата от вътрешна подготовка за едно предстоящо въстание.
Поклон пред паметта му!
(http://z.about.com/d/goeasteurope/1/5/c/2/-/-/BulgariaFlag.jpg)
Всяка година на този ден наистина имам чувството, че цялата Вселена плаче....
И аз [sad3] Минавам, виждам паметника му отрупан с цветя и знам, че 2ри българин като него няма да се роди...
(http://www.librousse.bg/images/news/thumbnails/vl1_250x250.jpg)
Поклон пред паметта и делото на най-великия за мен БЪЛГАРИН, раждал се някога в историята ни!
[evala] [evala] [evala]
След прочита му винаги оставам безмълвна...
Сълзите на Левски!
Не съм много от хората, които вярват в подобни истории, но случката е твърде необикновена, за да бъде отметната с мълчание.
Преди пет или шест години получих писмо от забутано странджанско село, което го няма на картата - някаква жена с неграмотен почерк ми пишеше: "Ела, Георги Марков(Става дума за писателя Георги Марков, който напусна България през 1969 година и бе прострелян през 1978 на моста Ватерлоо в Лондон с отровна сачма от незнаен наемен убиец(българският чадър)) те вика - на тебе щял да каже кой го е убил." Не отидох, разбира се, и писмото отдавна бе потънало в мъглата на паметта ми, когато една заран на вратата ми се почука, отворих - на прага стоеше ситна селска женица.
- Аз съм оная, дето те викаше Георги Марков - рече.
- А, да - спомних си аз. - Пак ли ме вика?
- Тоз път Левски те вика.
- Кой?!
- Дякона, нашият Исус. На теб щял да каже кой му е предателят.
Луда е, рекох си.А жената ми пошушна с преправен мъжки глас:
- Що, вика, ме оставихте неопят и непогребан, душата ми няма покой, чукам от врата на врата, никой не ми отваря, уморих се.
И жената добави със своя глас:
- Всяка нощ ми се явява и ме пита.
В разказа на жената имаше много известни неща, които би могла да знае и от читанката или да ги чуе от някого. Удивителното беше, че цитираше буквално цели изречения от писмата на Левски, които тя, неграмотната селянка в онова забутано селце, естествено, не беше ни виждала, ни
чувала; а имаше и думи, които ги няма ни в писмата, ни никъде - тях Левски бил казал само на нея.
Предлагам ти, читателю, думите на Левски - така както ги записах от онази жена:
"Кой е предателят ми - това не е важно вече. Страшното е, че този народ продължава да ражда предатели.
Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час - такава е била волята ти, не съм ти трябвал жив. Защото, ако доживеех свободата - щях ли да бъда пак твоят Дякон Левски? Българският народ има горчива памет: свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона. Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Левски - градоначалник? Генерал Левски? Или пък Левски - министър? - седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър, затлъстял и оглупял; Левски - треперещ от страх за живота си, обкръжен от полици, която го пази от народа, за чиято свобода се е борил?! Че има ли по-страшно от такава смърт? Бог е създал хората свободни и равни и еднакво противни на Бога са онези, които поробват, и онези, които търпят от страх; да се страхуваш, е позорно, защото, и цар да си, ако се страхуваш - ти си най-жалък роб, такъв народ, и насила да го освободиш - той пак ще си остане робски народ - като вола: разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомота...
Не, моят народ - и свободен - ще има нужда от своя Апостол на Свободата, от своя Дякон Левски - да броди от град на град, от село на село, да чука от врата на врата - да буди, да се тревожи и да пита:
Пазите ли свята и чиста демократическата република? С висшегласие ли решавате всичко в нея? Всички народности ли живеят под един общ закон наравно с българите? Братя и равни ли сте помежду си?
Обичате ли онзи, който ви покаже грешките - или го считате за неприятел? Ако някой злоупотреби със служебната си власт за своя изгода - чака ли го студената кама?"
Тук жената млъкна. Огледа се и прошепна:
- Накрая Дякона ме попита: "Има ли още робски души в свободното ми отечество?"
- Ти какво му рече?
- Ами...не мож ги преброи, му рекох. И се засмях. А той заплака... Боже!
Стефан Цанев из "Български хроники"