Понякога по-много се обичахме...
[heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__] [heart__]
Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.
И толкова далечно - като теб.
Още един поет , с който Бургас може да се гордее ..
Ода в чест на един поет - и неговия кораб "Аполония Понтика"
Ти - лято стръмно - и осемдесето!
Ти - събото, родена за покой!
За спускане на кораби в морето...
как потрепера с тъмна тръпка. Той -
мечтаният - от мачтата до кила -
прекрачи той деветата греда
и затрептя от красота и сила
най-после в съвършената вода
и в съвършеното - до болка - синьо...
А аз крещя към всички небеса -
о, майко на моряците - богиньо,
светицо от стомана и роса,
бъди му Ти най-святата закрила!
Води го от вълна ти на вълна,
в моретата опасни на дактила
и по-коварни от една жена...
Компаса му благослови ти, свята!
Над картите му светлина бъди!
И в цезулата страшна между двата
внезапни урагана - го води!
Метафорично-златните му мрежи
Ти приеми във свойта глъбина!
Изпълвай ги със люспести копнежи -
спасен, пред смъртта, имена
и спомени - щастливо заредени
със бъдеще... На края си спомни!
Спомни си Ти на края и за мене!
От пясъка - Богиньо - ме вдигни!
Да тръгна аз обратно към безкрая,
под знака на тракийските съдби...
Там - към последната колония на рая,
в която ще изчезна може би...