Кой още вярва във феи? Ти май ме занасяш?
На кого е нужна росата от сълзите им сутрешни чиста?
Сърцето ми босите стъпки на лятото отнасят .
Празен е пред мен, непокътнат и смачкан листът.
И думите, които в стих исках да вложа,
буква по буква от сивеещите есенни облаци капят.
Хиляди пъти започвах отново. Не може.
В шепите ми последните ти нежни думи се стапят.
Забравата ме загръща с наметалото си тъмно
и унили утешения кротко ми шепти.
Не искам да я слушам! Искам да се съмне!
Проклети, проклети, ослепели от взиране очи!
Блъскам се в дърветата. Пада осланена шума.
Листи стенещи, по раменете ми сякаш горят.
В душата- кълбовидни мълнии. От глас терзаещ думи.
Господи, накарай тези жестоки устни да замълчат!
Бях и черен лотос, и ефирно-неземна бяла фея.
Плаках, крещях, обиждах и молих, вехнех и цъфтях.
Как от цвете да стана камък?! Не! Това не го умея.
При всеки опит след мен остава само шепа прах.