Всички бягат от мен надалече
и пресичат от друга страна.
Няма страшно. Вий не се плашете.
Някога бях като всеки от вас.
Беше отдавна, но ясно си спомням,
че някъде имах семейство и дом –
спретната къщичка с мъничко дворче,
с топли завивки и одеколон.
Някога ходех на работа стриктно –
с работен екип и приготвен обяд.
По тъмно за мене започваха дните,
прибирах се вече щом паднал е мрак.
Спомням си също един тъмен образ,
който дойде със бележка в ръка.
Каза "Вървете си. Вашата къща
собственост става на банка сега".
Започнах борба с всички закони,
Но те ми крещяха: "Твърде много дължиш!".
На Господ, на кмет, на чиновник се молих,
но всеки затръшваше тежки врати.
Тогава останах самотен и гладен,
без паница, любов и подслон.
Събориха моята малка къщурка
и там построиха киносалон.
Сега съществувам насред булеварда,
между мокри кашони и гладни бълхи.
Недейте плашете се - не е заразно,
макар да измъчва и страшно боли.
Често си мисля премръзнал и буден
за онзи модерен киносалон,
дали прожектират филм за човека,
който някога там имал е дом;
за спретната къщичка с мъничкото дворче;
за топлите завивки, за вкусната храна,
изкарана трудно - със пот и покорство;
за моята бедна, но честна съдба.
Зная, мириша противно и лошо,
всеки ден ходя в един ресторант –
черната, мръсна, отрупана кофа
любезно обслужва ме всеки обяд.
Но не бягайте от мен надалече.
Аз съм човек като всеки от вас.
Моля ви, не се плашете,
аз се боря само за хляб.
(http://img488.imageshack.us/img488/3922/efcb9cda20f53a0c0zl.jpg)
Тъжно....
...На тротоара стъпи мъничко момиче...
ядящо с пръстче, от кофичката, сладолед...
и дръпна ме... и дръпна скитника за панталона...
и с тъничко гласче тогаз запита то:
- Защо странят от тебе всички хора...
защо и мама не ми дава да се добшлижа до теб...
защо се смееш сякаш някой шоу ти изнася...
или крещиш сякаш, тук, празно е навред...
- Защо пееш с глас пред магазина...
когато с мама купуваме си хляб...
и защо спиш посредата на пътя...
където хора кръжат всеки час...
- Защото, защото мъничко момиче...
хората от непознатото странят...
и знаят, че скитника е човек без роля...
в тоз свят на господар и сиромах...
А скитниците сме човечета свободни...
без графици, без задължения... без господар...
и правим туй, що на нас ни се прави...
и правим туй, що нашите сърца крещят...
Не сме зависими от мнението на другите...
или от законите на даден господар...
и живеем сякаш ни е за последно...
или сякаш сме за пръв път на тоз свят...
[sorryyy] [molitva]За всички бездомни души.
много е тъжно
но идеята добра и има голям смисъл
всички страним от онези сиромаси,а не се питаме дали някога и те са имали всичко
Ние бягаме от реалността-просто по ''инерция'' [confused]
Quote from: slunce on June 26, 2006, 22:22:41 PM
много е тъжно
но идеята добра и има голям смисъл
всички страним от онези сиромаси,а не се питаме дали някога и те са имали всичко
Ние бягаме от реалността-просто по ''инерция'' [confused]
Напълно споделям [confused]
"Върви си!"
Не искай моите гозби и мека постеля,
на която да се сгушваш измръзнал от път.
Не веднъж си минавал край хана крайпътен
и си спирал замръкнал все тук.
- "Продължавай по пътя си!"
Там зад ъгъла има друга гостилница.
Ще те стоплят, нахранят, ще предложат легло.
Скитник, късно дошъл, на прага не ще да оставят. -
Нека влезе за малко – пък каквото дошло.
- "Хайде, тръгвай!"
Път дълъг те чака.
Днес си скитник, но не си и без дом.
Може гозбата в къщи да е постна понякога,
но постелята топла е там.
- "Стига хлопа!"
Чух те. Познах те.
Ти си същият скитник, който мина преди.
Аз съм болна, не мога дори да отворя вратата.
За това, по-добре си върви.
Наско,мн трогателно стихотворение! [sad3] [reevvv]