И ето, на края на нашето пътуване, аз те докосвам, подавам ти кърпичка и те целувам за последен път. Ти бършеш сълзите, изплаквани толкова пъти за мен, за нас, за любовта. Това е - пуста гара с единствен перон. Перон, на който чака твоят влак за далечна страна. Перон, където вятърът тихо подухва, а една улична котка ръфа старо парче хляб. Мечти. Нима във влака кондукторът и тях ще ми вземе? Ти се усмихваш леко. Душата ти скърби, а очите ти вече са пресъхнали от плач. Над доскоро пустото като самата гара небе минава облак. След него втори. Гръмотевица раздира мрака. Котката побягва, забравила за старото парче хляб. Отдавна изгнила табела, посочваща коловоза, от който трябва да заминеш, се откъсва и пада. Ти също подскачаш от ужас и единственото, което те спира да побегнеш, съм аз. Само аз мога да властвам над мислите ти. Само аз мога да командвам душата ти. Само аз мога да те напусна. Машината изсвирва. Локомотивът изпуска облаче дим. Аз те поглеждам и се изгубвам в очите ти. Очи, големи и дълбоки, изпълнени с болка и обич. Очи на дете. И ето, гарата се пълни в миг. Доскоро пуста, сега тълпи от хора преминават, суетят се, блъскат се. Аз взимам ръката ти във моята. Последно сбогом и вече никога няма да те видя. Нима животът ще има смисъл без теб? Ти се опитваш да ми кажеш нещо, задъхваш се, от очите ти отново извира ручей. Сбогом! Сбогом за първи и последен път! Вратата на влака се затваря. Аз стоя на прозореца и ти шептя. Шептя "Обичам те, не ме забравяй"! Машината изсвирва отново и потегля. Котката отново е подхванала парчето стар хляб. Вятърът палаво подухва къдриците ти. Ти се усмихваш плахо за последно. А аз? Аз се губя във мрака и знам, че животът ми вече няма смисъл без теб!
13.06.2006г
[sad3] [hearts4] [sad3]