Сърцето си аз ще разкъсам,
впивам в него остри нокти,
парчета плът аз бясно късам
и долавям ярост в тъжни нотки...
Същинско криво огледало
е мойта същност присвоена,
със злото днеска тя е цяло -
на парчета хиляди е натрошена...
Бавно с жлъчна усмивка, ехидна
късчета малки зениците режат
и мигом печална от сълзи лавина
дълбае с кристали, а с кръв те бележат
лицето ми - нявга безбожно невинно,
непознавало завист, отрова и грях,
обгърнато в пепел на обич наивна,
останките нейни - разпръсната прах...
И цяла стъкло съм - трошливо и остро,
крехко привидно, но всъщност опасно,
дърво съм, крепило до вчера тук моста,
но днес го оставям да пада злощастно...
И нокът по нокът аз бавно забивам,
един след друг с ярост по цялата кожа,
със злоба огромната болка отпивам -
проказата страшна в кръвта ще заложа...
И косите ми - преплетени лунни лъчи
край мен ореол сияен извайват,
ще разкъсват съня ти моите очи,
греховните спомени до лудост теб ще разкайват!