Quoteвъзстановено: Пуснато на: Вто Апр 12, 2005 8:50 am Заглавие: Монолозен диалог
До............ .....
(той си знае)
Утре съм на изпит... за пореден път. И не знам дали ще е последен. Всъщност пиша това, защото ако не те познавах, най-вероятно до сега да съм забравила, че въобще съм го учила това някога. Но така се стекоха събитията в моя кратък живот дотук, че ти се появи и всичко се обърка – излязох от онези здраво захванали ме релси и от тогава не мога да стъпя стабилно в тях. Както и да е. Тази песен и стара.
Защо пиша до никой? Ей тъй, за спомен, за да мога да го прочета след време. Ти едва ли ще ме разбереш, а и едва ли има какво толкова да се разбира.
Лежах и гледах тавана и както често се случва, мислите ми летяха към теб. Дали понякога се случа и на теб? Бих се зарадвала. Но не искам да го признаваш, както и аз не бих признала пред себе си, че се радвам, защото пак ще заболи – оная болка – забранената, утихналата, завехналата - никога няма да изчезне напълно. Та мислих си колко бих се зарадвала да мога да споделя с теб един обед, един час на спокойствие, в който да говоря, да говориш, но не обичайното – приповдигнато от ролята, която сме решили да играем в дадената ситуация или настроение или защото около нас хора, хора, хора.... Дали ще се случи някога? Навярно не. Такива неща остават само в мечтите. Скромна мечта, но невъзможна реалност. Реалността е грозна, не за друго.
Случва ми се да водя диалози с теб. Мислейки си, че знам как ще отговориш, как ще реагираш, а едва ли толкова добре знам – хората се променят, макар да ми е трудно и болезнено да го приема. Ще го приема, къде ще ходя – в края на краищата пораствам.
Говорим спокойно, истински, мисля, че сме го правили, не може да е било всичко на сън. Иска ми се, а май никога няма да си го призная на глас. Не мога да понеса да те поканя на среща, а ти да изтъкнеш довод за невъзможност, който ще приема, който ще е основателен, но от който ще ме заболи. Стига толкова болка, толкова подтискана болка и преглъщани и едва изпуснати сълзи – нямат никакъв смисъл.
Писах си преди малко с теб:
-Здрасти. Как си? Имаш ли пак много работа?
-Да, за съжаление.
И т.н и т.н. До момента, в който събирам сили да задам въпроса, който отдавна ме гризе:
- Би ли искал да се видим? Можеш ли да споделиш с мен един обяд?
А ти казваш, че би искал, но не можеш – не искам дори да си представям точния ти отговор – знам, че ще е нещо абсолютно вярно, знам, но не искам да го формулирам точно. А аз се ядосвам, защо ли, когато всичко разбирам?!?? Може би се ядосвам именно, защото разбирам
-........................................................................
- ? – питаш ти.
- Спестявам ти истината и мислите си. Ти се страхуваш от истината, затова я премълчах – това направих, ако бях казала на глас какво точно мисля, в отговор сигурно ще кажеш по-късно ,,Дропи ме интернета, бе охлюв" или още по-лесното – ще ме отсвириш за месец, за да ми се отсърдваш, защото ще съм си позволила да каже нещо, което те е засегнало. Че после ще се побъркам и аз докато изясня нещата. А с теб – това не винаги е и най-лесната работа. Или просто ще премълчиш – мълчание, от което ми иде да беснея. Така че стискам зъби.
А си давам сметка, че е невъзможно – ти, уви имаш свой живот, аз уви – мой. От това доста ме болеше, сега е вече само спомен за болка, някак притъпя, но е болка.
И защо да не може?
Може, но не сме достатъчно път извървели, за да го направим възможно, а най-ме е страх, че когато го извървим, вече няма да ни се иска. Ще видим. Надявам се да греша. Ти си интересен човек. Различен си. Различен по много отношения. И все пак се чудя какво точно видях и усетих в теб. Общувам с хора, но ти задържаш интереса ми – какво ще кажеш, ще направиш, ще напишеш или няма да напишеш. Оная прословута тръпка..., която толкова упорито отричам. Да, ето я! Има я! По странен начин проявена. На моменти си мисля, че съм мазохистка, обичаща да страда и да се самоизмъчва жена – защото всичко сама си правя.
По интересен начин протича познанството ни – мина през всички възможни емоции за тези години (не искам да ги броя). Силни чувства, нещо много дълбоко (кажи ми, че не греша), любов, щастие, болка, радост от простото присъствие и среща, разговор, караници, упорито мълчание, което ме е побърквало и още ме побърква, хапливи подмятания от моя стана, за които (знай!) давам си сметка заслужавам да ми теглиш една и никога повече да не се занимаеш с мен, неразбиране, последвано от доизясняване, главоболия, недоспиване, нерви, кошмари, сълзи. Всичко. И въпреки всичко, търсим се.
Доста бих дала, за да те задържа в живота си. И все пак никога няма да се получи така, както бих го искала.
Уви. И с възрастта си давам сметка, колко невъзможни са именно най-съкровените ни желания и мечти – не може това да е съдба. Просто давам нещо, за да мога да имам от всичко друго по малко. Така приех раздялата ни. А ние имаме сродни души. Затова боли още. Откъснах нещо от себе си, което едва беше поникнало и ми беше скъпо, нищо друго за сега в моя живот не ми е струвало толкова скъпо. Ще видим бъдещето...
Опитвам се да си обясня – защо? Защо всичко така с нас? Нима действително имаме нужда един от друг. Но колко? Точно толкова и не повече? Ще се съглася едва тогава, когато намеря човекът, който ще ми даде всичко останало. До тогава... А защо всъщност се опитвам да търся този човек?
Ето, продължавам нашия диалог:
- Недей да мислиш и да търсиш обяснения ***, няма никакъв смисъл. Нещата просто се случват и ние ставаме жертви на собствените си случайности. ,,Не ние правим избор, а изборът избира нас..."
Не искам да се съглася. Нещата трябва да имат отговор, причина, следствие... Къде са моите причини, моите следствия, моите отговори? Или може би са толкова близо до мен, че просто пропускам да ги видя? Че са толкова очебийни, че както обичайно става, точно тези неща които ще ни извадят очите, не успявам да видя? Може. Възможно е, разбира се.
Искам да седиш кротко срещу мен и да се усмихваш тихо с поглед дълбоко в очите ми, в отговор на същия този поглед от мен. Само това са миговете, в които съм се чувствала спокойна, щастлива, топла. Може би искам много.
Толкова невъзможно...
Не искам да се губя. Изгубих се за малко, за щастие само за малко.
Защо търся тоя диалог? На моменти дори се питам дали не греша по отношение на човека, с когото си мисля, че говоря. Да, случва ми се да си отговарям и положително.