И медния й глас не ще дочуя вече,
защото тя внезапно онемя
и както пееше за мене всяко утро,
отиде си и вече никога не ми запя...
╠ Птичката, която вече не пее... ╣
Загледана в слънчевия и топъл пролетен ден си мисля как с всяко нещо в природата можем да олицетворим част от човешкото битие. Не напразно дори най-великите поети раждали се на земята са използвали силата на думите за да изразят своя вътрешен свят посредством чудесата на природата: слънцето, топлината, светлината са символ на вярата, надеждата, доброто, дъгата е символ на красотата и хармонията, морето е израз на страст, необузданост, непокорност, падащият лист символизира заминавнето, сбогуването, дългия път, непрогледния мрак е олицетворение на отчаянието, страха и злото...
Ех, пролет е! Слънцето се усмихна и разпръсна топлина навред, дърветата натежаха от цвят, притихна вятъра, събуди се за нов живот света, запяха птици и пеят ли, пеят...
Бях малка, много малка, когато всяка сутрин се събуждах с песента на една красива, невиждано красива птичка. Помня как с изгрев слънце кацаше до открехнатия прозорец и тихо подсвиркваше тихичко за да ми подскаже, че е там. Когато отворех очите си, тя сякаш се усмихваше за добро утро и подхващаше най-нежната и мелодична песен, която съм чувала някога...
И пееше, пееше, пееше, без умора, все по-гласно и по-сладко, а когато се събудех за да посрещна деня отлиташе...за да дойде отново на следващото утро!!!
Ще попиташ що за птичка ще е това – да не е синигер, че да е така чудно красива, да не е славей, че да пее така неземно?!
Не! Моята птичка нямаше ослепителните цветове на синигера, не извиваше глас дълбоко и игриво като славея, не носеше техните звучни имена, познати навред по света, не събираше погледите на минувачите и не ги омайваше със своята песен, но беше моя, само моя...
Моят чичопей – със своето странно, простичко име, не таи нагиздена, но все пак красива и умилителна, със своята кратка, простичка, а иначе така мелодична песен...
Идваше със първото пролетно слънце и си отиваше с първия есенен дъжд, но се връщаше винаги на отворения прозорец...
Моят чичопей, не съм го виждала вече десет години, не съм долавяла песента му вече десет лета, една есенна утрин си отиде и вече никога не долетя отново при мен...
За мен деня започваше с песента на тази птичка , за мен пролетта започваше с нея, за мен света се раждаше с нея,тя беше ...... моята пролет!
Моята пролет ли?!
За мен пролетта не е просто сезон, тя не е края на зимата, за мен пролетта в живота е детството – чисто, красиво, безгрижно, единственото време когато си наистина безгрешен, без проблеми, без отговорности, защитен, когато опознаваш света, неограничен от времето,пространството, хората, обстоятелствата...
Моята пролет отдавна свърши. Всъщност моята пролет така и не се състоя, тя започна....но никога не завърши – нямах време, нямах слънце, нямах птичка, нямах песен...
Последния ден в които чух моята песен заспах като дете, а на следващото утро се събудих пораснала.Моето детство си беше отишло, с него бе отлетяла и птичката и от тях няма следа и до днес.
Чудиш се къде е моята птичка нали, къде се е загубила така безвъзвратно?!
И аз дълго се чудех, та нали тя живееше там на прозореца, та нали живееше в мене, та нали песента и бе моя...
Едва сега откривам – тя все още е там на прозореца, не, не е онемяла, а пее, вероятно по-красиво и звучно от преди, но аз съм загубила своя детски слух и не я чувам и не разбирам вече нейната песен...
Сега моята птичка принадлежи на някой друг, сега тя пее за някой друг, а моята песен е негова. О, как ми се иска да я чуя само за миг, да си взема сбогом с моята песен, с моята птичка..., но не винаги имаме право на онова, което желаем!!!
Тогава бях много малка, от тогава изминаха десет лета. Сега съм голяма и вече не чувам песни, защото живота ги заглушава със своите убийствени викове, не виждам красота, защото навред хората са превърнали света около мен в блато – мръсно, кално, от което няма изход и в което всекидневно затъвам все повече и повече.
Сега ли?!
Сега не горя от любопитство да опозная света около себе си, защото той вече не е неопознат и прекрасен, напротив, аз го познавам до болка и го мразя, не се оглждам, не търся нищо, не искам да знам нищо повече за него, защото колкото повече го разбирам, толкова по-трудно става да съществувам в него, а песента на птичката става все по-глуха, и глуха, и глуха....
Само понякога, много рядко поглеждам към някое дърво с надеждата да зърна нейде чичопея, да му кажа ,,Не съм те забравила, обичах те, попей ми.... за последно" и няма да повярвате, но... с първата пролетна луна, притихнала под завиките, останала сама с мислите си, когато съня не идва, а проблемите не ми дават покой, когато почти полудявам от самота и страх ми се струва, че я чувам... : ,,Чичопей, чичопей, чичопей..." – чувам моята песен и си мисля, че може би моята птичка също ме помни и все още ме обича!!!
Невероятно... [heart__]
Страхотно е....
но не винаги имаме право на онова, което желаем!!!
а това е много вярно за съжаление [confused]
Много е хубаво наистина :)
Хубаво е, че можеш да споделиш болката с хора които могат да я разберат. Благодаря ви. :)
[sad3] [reeeev] И при баба ми има чичопейчета.. Все по-рядко ги чувам... Защо ли... [reeeev] [sad3]
Quote from: akadya on August 27, 2006, 12:27:33 PM
Страхотно е....
но не винаги имаме право на онова, което желаем!!!
а това е много вярно за съжаление [confused]
браво [a taka]
Благодаря!
Quote from: Shady^ on September 01, 2006, 09:37:52 AM
Quote from: akadya on August 27, 2006, 12:27:33 PM
Страхотно е....
но не винаги имаме право на онова, което желаем!!!
а това е много вярно за съжаление [confused]
браво [a taka]
Мерси [inlovee]
[evala]
[shame] [hey sexyy] [hugs and kisses] [hey sexyy]
поклон невероятно е
Благодаря ти [cvetee] [hugs and kisses]