Арануш крачеше по брега на езерото. Обувчиците му затъваха в меката пръст. Наведе се и взе камъче. Огледа се. Езерото беше глътнало цялото небе, а по повърхността му бяха разпиляни неподвижни спомените за звезди и сребърната Луна, огромна и прилична на монета. Една комета едва не одраска плаща на водата. Арануш беше тук, за да каже само едно изречение.
Хвърли камъчето в езерото и един полукръг се усмихна към брега. Арануш се зарадва и продължи към падналото дърво със зеления мъх около него, на който толкова обичаха да лежат... Промъкна се тихо отгоре, но не искаше да я изплаши, затова се изкашля. Тя погледна нагоре и сякаш малко се успокои. Личицето и беше бледичко, а косата-светла.
-Здравей, Арануш. Ще останеш ли?
-Не, тук съм за малко. Искам да ти кажа само едно изречение.
Някъде изкряска птица и тревите се поклатиха от вятъра.
-Кристал, теб няма да те счупят, защото през теб небето се вижда по-хубаво.
Обърна се и усмихнат избяга.
Кристал дълго лежа върху мекия мъх. Изправи се, и реши на другия ден да попита Арануш как кара езерото да се усмихва.
..............
повторението отстранено :)
Храресва ми, има някаква особено усещане за носталгична романтика.
[cvetee]
Само тук имаш едно повторение: "Езерото беше глътнало цялото небе и по повърхността му, а по повърхността му бяха разпиляни неподвижни спомените за звезди и сребърната Луна, огромна и прилична на монета."
Красиво :)
[bravisimo] [bravisimo] [bravisimo]
Благодаря [lol]