Ставам. Часът е 6:45 ч.. От мисли не мога да спя повече. Чаша горещо силно, черно кафе. Разглеждам обявите за работа. Една държавна длъжност хваща окото ми, имам и диплома и то отлична, значи идеално. Биографийка, това – онова и в автобуса. Отивам във въпросната институция, изчаквам да ми дадат да попълня заявление. А след мен върви един застарял, невзрачен, плешив човечец, на който съобщават да изчака. 30 секунди по-късно въпросният господин чука на вратата, в която приеха мен първа да вляза и пита дали тук се подават документи за съответната длъжност, макар много добре да знае отговора.
Секретарката му отговаря, че е на правилното място и го моли любезно да изчака, защото в момента приема моите документи.
- Но моите документи са готови? – казва той.
- Ако желаете ще изляза навън, за да ви ги приема – казва не без известна ирония секретарката.
- Ако е възможно. – отвръща невзрачния господин.
И жената оставя мен да чакам вътре и излиза навън, 15 минути приема документите на въпросния господин. Без значение е, че аз чакам, на кой му пука. Е, важното е, че се върна, че ми прие документите.
Нахалният господин продължава да чака, отваря отново врата и пита, това ли е било всичко. Жената се сбогува с него и той си тръгва. Очевидно не се познават, но явно имат общи теми. За сметка на това пък с мен доста бързичко приключва – 2:45 минути. Браво – рекордьорка. Въпреки всичко ги прие, нали така. Резултатите щели да излязат утре – много добре, ама какъв е този срок от днес за утре само те си знаят...
Отивам към спирката, сядам да чакам автобуса и кого да видя – Невзрачния и той с мене чака. Гледам го, гледам обувките му от безмитния, протърканото куфарче и си мисля с тази пълна липса на възпитание и с посредствен вид откъде се взе този нахал. И в какво той да е по-способен от мен? – кой знае.
Обаждам се привечер на свои познати. Казвам къде съм кандидатствала. Те ми съобщават, че мястото е заето още преди да е обявено. Какво ли се учудвам и аз, все пак в България живеем. Тук всичко е позволено, но най – важното условие е да е незаконно, иначе не може, не става.
Все пак обаждам се на другия ден да попитам (макар, че това е задължение на фирмата независимо дали кандидатът е одобрен или не). Жената отсреща казва, че мястото е заето и нищо чудно, аз вече го знаех но бях длъжна да опитам. Пита ме коя съм, казвам си името, а тя ми съобщава, че без стаж няма смисъл да си подавам документите изобщо никъде. Благодаря й и затварям. А как и къде да го изкарам този стаж като не вземат на работа без стаж – на този въпрос могат да ми отговорят само и единствено умните глави дето ни управляват.
Може би са наели Невзрачния на работа, онзи, който посредствено ще си върши задълженията, а може и да са взели на баба Злата шурея, то с тая шуробаджанащина, която цари навсякъде нищо чудно.
Това е само скромна извадка, но има още много такива дни. Истината е, че държавата гони младите и способните. Тя не се грижи за своите хора и те я напускат. И аз започвам да мисля да последвам примера им, защото тук не гледат какво знаеш, дали можеш, тук на никой не му пука за нищо. Въпрос на време е и малкото останали кадърни хора да се махнат оттук. А бъдещето на България не е светло и няма как да бъде – профаните завземат всичко, не остана място за духовното и за културата. Тя е свряна в ъглите на човешкото съществуване и едвам диша, ама кой го е грижа. Интелектуалците са почти изчезнал вид.
В заключение – аз съм родолюбец, независимо от всичко и вярвах, че нещата все ще се оправят някакси, но уви – напразни, голи надежди.
Той Халил Джубран го е казал: ,, Горко на народ, който е пълен с вярвания и празен откъм вяра. Горко на народ, който се облича с дреха, неизтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, неизцедено от неговата собствена преса. Горко на народ, който приветства побойника като герой и смята блестящия завоевател за щедър. Горко на народ, който насън презира някоя страст, а наяве и робува. Горко на народ, който издига глас само когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивява само когато вратът му е поставен между меча и дръвника. Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието. Горко на народ, който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари. Горко на народ, чиито мъдреци са онемели с годините, а силните му мъже са още в люлката. Горко на народ, разделен на части, всяка от които си въобразява, че е народ."
Аз нямам повече какво да добавя. Благодаря за вниманието.
Толкова истинско и вярно. Цяло лято се блъсках да намеря работа.. или искат стаж, или си вземат някой познат.. Жалка история.. Браво на теб, че реши да я отразиш. Сигурна съм, че много хора са съгласни с написаното от теб [heart__]
Quote from: Attention on September 08, 2010, 15:24:37 PM
Толкова истинско и вярно. Цяло лято се блъсках да намеря работа.. или искат стаж, или си вземат някой познат.. Жалка история.. Браво на теб, че реши да я отразиш. Сигурна съм, че много хора са съгласни с написаното от теб [heart__]
Благодаря [gu6]
Не е лесно да не си на баба Злата шурея днес. Не е лесно и да се бориш с гола диплома в ръка. А още по-малко лесно е да осъзнаваш колко малко всъщност зависи от теб, след като не си на баба Злата шурея.
И все пак имам една безумна надежда, че няма да останем гладни завинаги.
Оу, да! Поздравления за отрезвителния текст. Чудесна работа си свъшила [heart__]
Е, Рали тя само надеждата ни остана... Прегръщам те [heart__]
[bravisimo]
Quote from: SimonaShtonova on September 10, 2010, 00:06:21 AM
[bravisimo]
Ей, напоследък не съм те засичала, радвам се че намина [heart__]