По лицето й пробягва слънчев лъч
и опитва пак да я събуди.
Вече две години тя спи своя сън -
неподвижна, вцепенена и безчувствена.
Дните сменят нощите, но тя
не разбира, не усеща и не проумява.
В своя собствен свят живее тя -
по-красив навярно, по-реален.
Вече не издържах тя да спи -
исках да се върне на Земята,
да се вгледам в нейните очи
и да стана по-добър и бляскав.
С всичката любов на тоя свят
я целунах нежно по устата,
и зачаках да си дойде тя,
да посрещнем с нея пак зората...
Всичката любов на този свят
се оказа недостатъчна за нея -
още е във комата си тя
и във своя собствен свят живее...