В духа на 3 март, няколко билборда из Пловдив и други прояви, ми направи впечатление, че хората, които подкрепят българското, държат българските идеи да са на първо място се наричат шовинисти, а хората, които викат "Не, не е така, другите също имат права, ето, що празнуваме 3 март, като и Византия, Турция и кой знае кой още е владял същите земи"
Кога толерантността е в повече при тез две явления?
Шовинисти ли сме хората, които четат история?
Националисти ли са всички толерантни към правата на всичките си съседи, но плюещи ги, когато дойде време за ракия?
Just thinking
По принцип май само балканските народи сме си така - идентифицираш себе си, мразейки съседа "отвъд баира" или "отвъд реката". Един вид - "ние не знаем кои сме, ама знаем кои НЕ сме" и прочее..
Странно :)
Напоследък наблюдавам точно обратното сред мнението на околните.
Винаги се застъпват чуждите права.
Еди си кой иска еди си какво - даваме му.
Еди си кой се бори за еди си какво - подкрепяме го.
Ние сме Майка Тереза на Балканите, а после се чудим, защо всички ни плюят и когато ние си търсим правата, рядко ни се помага.
А може би го правим точно защото и ние очакваме помощ. :) Човек има нужда от другия точно толкова ,колкото и другия има нужда.Знаем го,защото неведнъж сме го изпитали на гърба си.
Кога сме очаквали помощ или по-точно за какво?
Аз мога да ти дам примери кога ние сме давали такава и после са плюли на нас
С цел да си навлека гняв бих споделила гледната си точка, като с това се надявам да не накърня ничие чувство.
Не зная какво значи шовинизъм и национализъм. Но зная, че българското съзнание винаги е било травмирано - 1 во от насилственото налагане на християнството, после от турската окопация, после от комунизма, сега от нашата "изостаналост" и не само българското впрочем, а балканското като цяло. Мисля си, че съвсем естествено в следствие на тези травми изработваме механизми за самосъхранение, които се превръщат в национални митове и иделогия. Историята не признава грешки, не признава предателства, не признава падения. Ние сме онези, същите, каквито са били пра-дедите ни в нашето собствено мислене. В учебниците по история никога не се посочват грешките, предателствата, срамните моменти. Ако случайно са написани, ние винаги сме онеправдани от злите "други", от "чуждите варвари"
Може би така е по-добре. На никого не са му необходими още причини за комплекси и травми... но по този начин се формира ненавист и не толерантност. Не мисля, че българите сме толерантни, напротив, просто сме търпими. Но ние сме търпими не само спрямо малцинствата и етническите групи, а и спрямо политици и тн. Когато дойде време за действия ... фактите говорят.
Така че не знам националист или шовинист съм, зная обаче че тук и сега никой не ни е виновен за нищо освен ние самите. Защото, когато лекарите протестират, студенти, ученици, учители ... няма ги. Утре или вчера, когато учителите протестираха... лекари, студенти, ученици, граждани ... няма ги.
Когато бях в чужбина си мислех " Боже мой, защо сме толкова комплексирани, какво ни липсва, не сме нищо по-малко от останалите. Напротив - имаме си всичко, не бива, не трябва да е така" Но още на летището в Прага след " Баце, бацеееееееее" усетих защо. Реалист съм. Обичам си родината, много я обичам, признавам всички достойнства на страната и хората си. Но мога ли да си затворя очите пред недостатъците ни ? Не мога. Не мога да се примиря със селянията царяща на всякъде и във всичко. С подкупите, с непрофесионализмът, с нехайството и арогантността на институциите.