(http://scienceblogs.com/bioephemera/2009/04/13/finger.jpg)
Вчера след работа, както обикновено, се отбих да изпия едно кафе в любимото си място. За щастие нямаше много хора, а редовните безработни, както аз обичам да ги наричам, все още не се бяха събудили от поредния си нощен купон, и все още не бяха обсадили цялото пространство. Когато ги няма мястото е много спокойно и приятно и с удоволствие губя по час и нещо в компанията на барманите.
Вчера обаче не се случи както обикновено. До мен седна управителя и се заговорихме за баналните неща, за кризата, за работата, за Свищов, за академията, за студентския живот, за това как хората правят града и колко ли би се променило Севлиево (примерно) ако някой реши да отвори университет там. Минахме през близкия изток, изчерпахме авоарите от петрол, разгадахме тайните на Дубай и си купихме по един марков кон с далечен пра чичо победител в пустинно надбягване. Взехме заем от банка за над 100 000 000 и решихме, че ще проверим дали гъзарията има граници, а мисленето как да ги върнем оставихме за след като се наживеем. Разгадахме и тайните политически планове и стратегии на ЕС и какво да ви кажа, решихме всички проблеми на световната икономика. Такива ти ми увлекателни темички си заформихме и от дума на дума се заговорихме и за малките неща. Не съм сигурна поводът какъв беше, но Марти се присети за един виц: "Един човек бил осъден доживот. Осъзнавайки, че това е прекалено дълго време зад решетките, човекът си намерил мравка за приятел. Отделил й цялото си внимание и успял да я научи да говори, да се храни с прибори, да играе карти, да бъде истински приятел до гроб. Случило се така обаче, че един ден обявили амнистия и човекът бил свободен. Естествено, отървал цял живот в затвора, отишъл да отпразнува свободата в скъп ресторант. Дошъл сервитьорът и човекът започнал да поръчва, две чаши за вино, две салати, две предястия, две основни, два десерта... Сервитьорът се поогледал и му предложил ако очаква някого да донесе нещата за другия човек след като той пристигне. Човекът го спогледал и му отвърнал, че никого не чака. Но как така - недоумявал сервитьорът. Никого не чакам - отвърнал човекът и погледнал към мравката в другия край на масата. Сервитьорът проследил погледа му, очите му се разтворили: Я мравка!, и с нервен жест я смачкал и избутал от масата". Марти направи такова актьорско въплъщение в ролята на сервитьора, че едва след няколко секунди се осъзнах, че единственото смешно нещо във вица беше именно това негово изпълнеие. Двамата стояхме мълчаливо няколко мига след края му и Марти добави "Не е смешен", "никак" отвърнах му аз и се получи много неловко мълчание. Както и да е... превъзмогнахме го за секунди, но нещо от този (не)виц остана дълбоко в мен. Ужасен е, дори тъжен. Даваш всичко от себе си, обичаш, живееш с някакви си твои радости и идва някой, и убива мъничките неща, които значат много, само защо не си правят труда да помислят малко. Как само ни ограбват...
ВъзмУтена и ОгОрчена съм!