Скитах се по замръзнали, ледени пътища.
Вихри завиваха с хладна ласка душа и сърце.
Замръзвах, бялата смърт раждаше странни сънища.
Отново се будех под оловно, сиво небе.
В преспите белите вълци на страховете ми
криеха се, светеха само жълтите им очи.
След тях тичах, плаках, омекваха коленете ми.
Умората е смърт за душата.Много горчи.
Нощ. Небето на кръвта ми е яркочервено.
Валят снежинките с цвят на замръзнала, мъртва кръв.
В плътта ми е зимата. Нетърпимо студена.
Лицето ми е нежна маска. За демони - стръв.
Един ли, двама ли или сто са се хващали.
Кожите им - трофеи.Завивам хладна душа с тях.
Цената да се влюбят в мен кротко са си плащали.
Господи, колко е глупаво! Умирам от смях.
Няма път през безумните ми страстни сънища.
Лутат се заблудени, запленени ,бедни души
през пущинака от преплетени клони. Сборища
на вещици жестоки чакат ги.Казанът ври.
Искам... Докато се отровя сама ще пия
отварата за нелюбов и за помисли грешни.
Всяко нежно чувство в сърцето си днес ще убия.
Не се мъчи да ме променяш... Това е смешно.
Забелязвам, че много често описваш и сравняваш чувствата си със студенината на зимата,
толкова ли те плаши този сезон ?
Поздравления за стиха.
[namigG]
Не, не ме плаши... :)
Просто аз съм си на двата полюса. Или съм ледено студена или пък адски гореща.
А много често и двете заедно, преплетени по един абсурден начин.
[usmivkaa]
Моите аплодисменти Gentiana ,за красивото стихотворение [bravisimo]
Благодаря ти [heart__]
Дори и през лятото действа смразяващо. Прекрасен стих.
Скита се? И какво откри..
Единствено май болка от изминалите дни..
Недей така Гео, я се усмихни..
Да делиш душата си на две?.. Нима това си ти?
Недей поспри се.. погледни..
Виж как слънцето нежно гали твоите ръце..
Как ти се усмихва и те кани на "кафе"..
С приятели излез.. весели се..
и забрави.... болката на отминалите дни..
Истинска бъди както преди.. не тъжи..
приятели имаш и тях също ги боли..
П.С. Прекрасен стих, но много тъжен.. Защо ли? [confused] [confused] [confused]
Ех, Любо ..., стихът е старичък. :)
Но тъгата е особено състояние...и май ми е слабост.
не искам да ви боли,
искам дори, когато на мен ми е тъжно,
да се усмихвате - всичко минава , нали,
да плачете с мен, не сте длъжни.
И слънцето отново света ще озари,
зимата ще съблече бялата си дреха,
ще запеят капчуците - пролет. Лято.Може би
душата ми отново ще е цяла. Плаха утеха
в краката на спомените ляга и мълчи.
Връщам се от дълго скитане някъде извън мене.
Прецъфтели рози са отминалите ми, нежни дни.
Всъщност,... вече дори не ми е студено.
:) [hey sexyy]
Quote from: meteor on July 16, 2007, 10:38:12 AM
Дори и през лятото действа смразяващо. Прекрасен стих.
Пак си изровил нещо старо, Вальо :)
Благодаря ! [bear]
прекрасно е ... но скоро засичам малко твои произведения ... кажи ми че съм се заблудил :)
не си [shame] , нещо не ми се пише в последно време.
Май музата ми е във ваканция.
Макар че днес написах нещо, де... :)
Добре , де... вземам си забележка [lol] [lol] [lol]
Ще гледам да пиша повече...
Обещавам.