Какво не му е достигнало на живота знае само смъртта. Ала смъртта е твърде постоянна, за да промени каквото и да е преди себе си. Живеем и водим собствените си битки в опит да постигнем нещо, знаейки, че в деня когато на гърба ни пораснат крила, една врата след нас ще се заключи завинаги, миг след като сме осъзнали нещата, които сме пропуснали да направим, да дадем или да поискаме. Ще се заключи, защото никога не осъзнаваме, че някои врати се затварят само, за да не се отворят никога вече.
Какво не му е достигнало на онзи, който е поискал да обича, знае само онзи, който не е пожелал да бъде обичан.
Понякога не е достатъчно да си изтъкан от нежност и обич, от вяра и ласки, от всеотдайност и търпение, ако преди това си загубил нечие доверие в собственото си сърце. Ако не си успял да отключиш най-тъмното място в сърцето му или пък сам си се зазидал там.
Най-тъжното в човешкия живот е, че тогава, когато си най-добър, когато си се превърнал в нещо твърде над собственото си аз, срещаш невъзможността на някой да ти прости. А още по-тъжното е, че за да станеш такъв човек, то непременно си бил друг преди това. Непременно си ранил, непременно си убил нещо в някого, непременно си загубил част от него безвъзвратно.
Най-тъжното в това да станеш ангел, е факта, че непременно трябва да умреш преди това. Че за да се качиш до райските порти, първо трябва да легнеш два метра в земята, под няколко тона пръст. А още по-тъжното, от най-тъжното в това, е че никога повече няма да върнеш на земята, за да предупредиш, че щом вратата се затвори, няма втори опит.
Не съм срещала ангели, но познавам достатъчно хора. Такива, които не желаят да бъдат обичани. И такива, които са виждали вратата. За вторите... Сигурна съм, че носят в джоба си брава и държат всички врати у дома си отключени, широко отворени... каква полза, когато една от двете най-важни вече са затръшнали, а към следващата се стремят всеки земен ден...