Понякога оставам изумена от себе си .Нещата,които мисля прекалено много се разминават с всичко ,което чувствам.Сърцето ми е толкова далече от разума,че понякога си мисля,че или нямам сърце или нямам разум,или пък просто те живеят в две тела.Признавам си,моята малка тъмнинка се сгушва в себе си,когато дойде време за взимане на решения.Сърцето ли беше,акъла ми ли беше?Имам ли си въобще аз такива "екстри"?А защо пък да взимам решения?Защо да направя крачка към нещо което искам (напълно убедена за дадения момент ,разбира се,че искам там нещото)?А искам ли го,както казват с цялото си сърце или там душа (каквото и да му се вика)?И дали разумът ми е зает само от мисълта,че искам нещото?(Разум е сложна дума за мен,в повечето случаи не съществува в речника и самосъзнанието ми,като такава,чието значение ми е ясно).
Един приятел,много близък до емоционалните ми състояния,а често и виновен за тях ,(не,не говорим за любовта на живота ми ли гаджето ми,просто при мене обичта и привързаността към съществата от мъжки пол е само на ниво –споделям ти,говорим си и това е) ми каза,че съм празноглава ,щото не за друго ами : ,,ъъъ,ъ ... Абе не знам,ама понякога си много луда и въобще не обмисляш какво правиш,а после ми ревеш.Е,като искаш нещо направи го,ама не на момента,защото все пак необмислените постъпки ... Нали знаеш.водят или до пристрастяване или до изкривяване" (аз не ,че мога повече от това да се изкривя).А на отговора ми ,,Сърцето ми диктува какво да правя",беше стоварено едно простичко,но за мое съжаление приемливо обяснение- ,,Душата,сърце ако имаше,нямаше и на тоя хал да си" (пропускам егоцентричната тирада ,,Аз ако бях на твое място") .Ти не го ли изхвърли отдавна това нещо?Само те предава,за нищо не става,и то като главата ти беше".
Е как мога да реагирам?!?!Явно не съм само аз тази,която си ги мисли тия неща.Едно е разум,друго е природна интелигентност.Едно е сърце друго е-простата действителност.Изхабих се вече откъм сърдечности и разсъдливост.Правя си каквото знам.Като един кон с капаци си върша всичко ,а после самичка си плача,с черната ми тъмнинка и с шоколада (кофа).А пък сълзите ми са един вид прочистване на организма от околната среда.Колко мръсотия!Как да не си поплаче човек-ей така ,за изливане на химикалите .
Замисли ме (то не че съм преставала да мисля ) и ме потопи в един океан от безброй надежди и обич,ей така ,към света и живота.Защото сърцето или душата (или каквото е там),те не лъжат.Успех ти пожелавам в това да станете едно цяло един ден.(http://s9.rimg.info/125d5cefd93445b144cd1be48bd45a72.gif)
Иринка, вълнуваш мила [inlovee]. Толкова близко звучат думите ти. Като го свърших и ми изникнаха старите познати редове на Дамян Дамянов:
"Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш"
Хареса ми как си изляла мислите си в проза, човек е съчетание от разум и душа и макар понякога да не се слушат взаимно ние сме тези, които трябва да решим кое кога да послушаме, а верният път е средният, умереният, балансираният, така, че горе главата и право напред по него [heart__] Целувам те
[cvetee]