Не мога да се скрия от мислите за теб, от спомена за деня, в който те изгубих. Раздялата счупи душата ми и я разпръсна из вселената и всяко парченце те търсеше...
Дълго..., всяка вечер гледах към прозореца на стаята ти. Там беше светло - мъждукаше пламъка на свещта, която майка ти палеше и над която плачеше. Срещите ми с нея бяха кратки, мълчаливи и от тях сърцето ми натежаваше - ти имаше нейните очи...
Пътеката към гроба ти е безкрайно дълга, отнема ми цяла вечност пътя към теб. Сто пъти минах по нея, а зад гърба ми вървеше скръбта и тихо, ехидно се надсмиваше. В ръцете си винаги нося цветя и свещи, присядам на камъка и ти говоря, шепна ти... Всеки ден е задушница и камбаните в мен бият заради теб, запазих си парченце страх и то расте вътре в мене ежеминутно. Привързаността към теб често ме навестява и връща обесените ми спомени, които висят с бясна сила на бесилото на несбъдването... Ти счупи живота, изтри слънцето, беляза ме. Подарих ти няколко стиха, които да те топлят, когато се страхуваш - аз няма да съм там, а ти, затиснат от тежкия бял мрамор не тъгувай - душата ти винаги може да намери пътя към моята...
Девет години, паднали ангели, счупени сънища, болна любов и обречено очакване, напоено от сълзите на времето. Има мъртви, които никога не са умирали... Мислите за теб никой не може да ми вземе - дори смъртта... (http://i258.photobucket.com/albums/hh276/savinasavi1/Tear-5.jpg)
Моите най-дълбоки съболезнования. Поклон пред святите ти чувства.