От Даниела Колева
На излизане от паспортната служба с подновения си задграничен паспорт се питах колко носталгия трябваше да носи сърцето ми, за да си дойда и без да е наложително.
Все пак очаквах да видя родината, а намерих порутена, омърлушена и неприветлива държавица, към която разбрах, че се числя само по рождение и документи. До полета ми оставаха преброени часове и с облекчение забелязах, че сега си тръгвам без заблуда, че корените ме притеглят обратно.
Дочух, че някой зад гърба ми хлипа, като се опитва да напусне сградата преди мен. Обърнах се - дребна женска фигура, наведена глава, която прикриваше лицето. Жената ме изпревари и изхвърча от сградата.
Загледах се. Нещо познато... и тази клатушкаща се походка... Ами, да! Тръгнах подире й. Това беше Дима. Тя бързаше, а аз подтичвах след нея:
- Диме, Диме – извиках, тя ме чу и спря.
Приближих. Тя бършеше очи и примигваше неразбиращо:
- Госпожо, не ви познавам... а знаете името ми?
Подадох й ръка:
- Бяхме си определили среща десет години след завършването, трябваше да носим вестник, за да се познаем, но май и двете не сме отишли.
Тя си спомни, поусмихна се:
- Соня, това ти ли си? Не можах да те... колко си се променила и... ама наистина, о Боже, да, имахме среща... забравила съм.
- Защо плачеш?
Слабата ведрина избяга от лицето й и там охотно се настани болката. Тя пак проплака:
- Уволниха ме. Изхвърлиха ме като мръсна котка!
Хванах я под ръка:
- Хайде да влезем отсреща в кафенето, ще ми разкажеш всичко.
Влязохме. В дъното на заведението имаше празна маса. Седнахме. Поръчах някакви питиета. Дима въздъхна и обърса сълзите си. Донесоха поръчката, предложих й да пием за нас.
- Да... за срещата... радвам се, въпреки... какви приятелки бяхме, колко ми помагаше.
Дима беше от малкото хора, способни да изразяват благодарност и възхищение от околните с чистосърдечие на дете. Това, което не беше нужно сега да си спомня, беше глупостта и жестокостта на съучениците ни, които я намираха за недодялана. Подритваха я, биеха я, обиждаха я. Имаше една злобарка – Валя, седеше на чина зад нея, и й подвикваше: "Димитрица, трица, трица." И двете отраснахме без майки и може би това ни сближи. Отпратих спомените и я попитах:
- Разкажи ми какво стана после?
- Ами ти вече беше избягала в Гърция... Работих на доста места – чистачка, миячка, изкарах курс по машинопис, обявиха конкурс към паспортна, спечелих го... - за малко й просветна. – И така... до днес – тя посърна отново – и така до днес, когато ми връчиха заповедта за уволнение... заради една пропусната дата.
- А иначе как я караш?
- Иначе... срещнах Румко, той е военен, тъкмо се беше преместил тук, след развода с жена си... нямали са деца.
"И аз нямам, и едва ли ще ..."
Тя продължаваше историята си:
- Но аз му родих две! – каза го с гордост. - А ти намери ли там човека?
Трябваше да отговоря и то с обмислената и шлифована версия:
- Може да се каже, че той ме намери. Казва се Агис, на гръцки означава "светец".
"А как ме намери? Трябваше ли да й кажа, че прилична работа се намираше за жени над четиридесет. Взимаха ги за слугини, галено наричани "купели" – девойки. Бях твърде млада и мих чинии от таверна в таверна, докато се преселих трайно в къща, с плътно спуснати щори и обикновена крушка на входа... Чувала бях, че по света са червени..."
На Дима й беше любопитно:
- И как те намери?
Тя се облакъти на масата, без да се съмнява, че ще чуе романтична история, реших да не я разочаровам:
- На четвъртата година говорех езика много добре и станах барманка.
"Да... четири години стоях в оная къща заключена. Забраних си да броя колко съм обслужила... Понякога ни пускаха навън, някои опитаха да бягат... Връщаха ги и тогава... беше нечовешко."
Дима ме гледаше очакващо:
- Той посещаваше заведението редовно и след няколко месеца ми предложи да живеем заедно... и така стана.
"Само дето една нощ полицията нахлу в бардака и ни арестува – мен, няколко албанки и две рускини. Всичките без паспорти, визи, нелегално пребиваващи в страната. В ареста ни съблякоха голи. Погавриха се..."
- О, как се радвам, че си го срещнала! Какво работи?
Опитах да се усмихна:
- Да... и аз се радвам. Държавен служител, висш.
"Тогава, при поредния "разпит" се появи Агис Константинос. Избра ме, измъкна ме, уреди ми временно пребиваване, срещу съответните... услуги. Трябваше ли да й го казвам, когато й на нея, като на повечето жени й се вярваше в приказката?"
Отклоних разговора:
- А ти? Кажи за децата?
- Ох, какво да ти кажа. Имам си Ицко и Неда, те са прекрасни и много непослушни. Знаеш, нямам си помощ отникъде. Баща ми се пропи съвсем и умря, бях чула, че и твоят си е отишъл... съжалявам.
- Да... но тогава не можех да си дойда. Не съжалявай, преди да ме прокуди от дома, ме изгони от сърцето си, затова избягах в чужбина.
- Липсва ли ти родината?
- Не... уреденият живот я замества. – И се замислих: "Дори и по този начин! Каква беше разликата дали ще продам тялото си законно, чрез омъжване тук, изживявайки се като слугиня и сексуална подлога, за краткост наричана съпруга, или там? Така и така си е сделка..."
- Ех, щастливка си ти! Сигурно много те обича!
- Да... мисля, че ме обича, нали знаеш, ние жените особено държим на тая констатация.
"Всъщност, жените непременно искат да бъдат щастливи, а мъжете - просто задоволени. Това е разликата. Останалото е определяне на цената." Не й го казах.
В този момент мобилният ми телефон иззвъня и заговори на гръцки: "Зоня, ден ксехасес, препи на гиризис, та се перимено сто "Елинику", опос синеноитикаме!" - "Зоня, не си забравила, че трябва да се върнеш, ще те чакам на "Елинику", както се разбрахме!" Казах "да, да" и прекъснах заради заповедния му тон, който щеше да ме издаде.
Дима ме гледаше въпросително. Обясних й:
- Обади се моят светец, каза че му липсвам, че ме чака.
- О, о, колко мило – възхити се тя, - а като се ожените ще имате деца... - тя чертаеше идилична картина.
"Деца? Агис Константинос беше "пандременос", женен, и съпругата му го беше ощастливила с две момиченца – близначки."
Може и злорадо да съм се усмихнала, но тя не забеляза, отвърнах й:
- Да... сигурно, все някога. Дай сега да помислим за теб!
- О-ох, за мен кой да мисли? Сега като кажа на Румко, че са ме уволнили... както е заобичал чашката повече от мен... Ще ме... Ох, трябва да бягам за децата, само като ги прегърна и ми кажат "мамо", ми става хубаво, те са ми всичко... Какво ли ме чака сега? – тя беше готова отново да заплаче.
- Защо те уволниха?
- Защото... защото... на шефа близка останала без работа... намериха й място... моето. Отдавна са ме дебнали да сбъркам, усещах нещо, че се мъти... ама...
Докато тя с мъка редеше думите, го реших.
- Ох, да не те занимавам повече... Добре, че се видяхме... тя моята...
- Слушай – прекъснах я. – Ще ги съдиш!
Тя бе сaщисана:
- Ама как, аз? Те са силните.
- Те на това разчитат, ти им покажи обратното! Пък да видим!
Дима съвсем се стъписа от решителното съскане в гласа ми.
- Ама... ама аз... аз, то пари ще трябват, много... аз нямам.
Бръкнах в чантата си и извадих:
- Ето ти, ще стигнат. Ангажирай най-добрия адвокат.
Тя така разшири очи, че синьото от тях щеше да се разлее.
- Ама... как ...
- Вземаш ги, завеждаш дело и ги осъждаш!
- Ама как, как ще ти ги върна?
- Нищо няма да ми връщаш!
- Как така няма?
- Така! Не позволявай да те сгазят! Бъди човек, защити се!
Тя се замисли и каза:
- Добре... ще опитам... Ох, трябва да бягам за децата... градината...
- Тръгвай. Когато приключи всичко, ми се обади на тоя номер. – Записах й номера на мобилния си телефон. – Но само тогава!
- О, боже, радвам се, че те познавам, Соня, колко си ми помагала, а сега... Как ще ти се отблаго...
Прекъснах я:
- Тръгвай, стискам палци!
Дима заотстъпва към изхода, помаха ми преди да излезе.
Погледнах часовника си, беше време и за мен. Само дето за едночасовия полет до Атина не си отговорих на въпроса: коя от нас двете е пожертваната?
И по-късно също.
***
След около десет месеца мобилният ми иззвъня. Преди да отговоря видях, че обаждането е от неизвестен номер, вероятно беше грешка.
Разпознах възторжения глас отсреща:
- Ало, Соня, аз съм, Дима! Не можаха да ме смачкат! Спечелих! Спечелих делото. Връщам се на работа!
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=88&LangID=1