Не обтягай веригите...
Ръцете ми ще закървят
и нежността ми уморена ще зажали
за нощите празни,
в които вместо вино тъга
наливаха странници- часове.
Зимни хали
затрупват пътищата
и няма да дойде за мен
утрото с чаша целебна отрова.
Да освободи душата.
Тялото - сухо листо
да се върне при корена.Отново.
Не кови желязото,
с което пак ще ме задържиш,
към небето си гордо прикована.
Заробил птица, можеш ли
кротко да заспиш
на крилете и...
С тези грозни рани?!
И какво ще сънуват
думите, с които дълго мълча
и като роса по цветята ги изплаква?
Трошат се вазите -
парченца пъстри слънца.
Не превръщай душата
на страстта ни в локва.
И когато вече
нямам сили да се примиря,
да те прокълна или да се помоля...,
свали веригите.
Дай ми да пия от нежността.
Може би точно тогава
ще бъда само и единствено...твоя.